Фредерик Форсайт - Иконата

Гришин се постара Николай Туркин да бъде изпратен в Нижни Тагил, а в документите му, в графа „Режим“, полковникът написа: „специален – свръхстрог“.

– Това е – въздъхна Кери Джордан. – Предполагам, си спомняш края на тази неприятна сага.

– Горе-долу. Ще ми припомниш ли? – отвърна Ървин и махна на келнера. – Две кафета, моля.

-През последната година, 1993-а, ФБР най-после пое осемгодишното търсене на предател в свои ръце. Те после твърдяха, че са разрешили целия случай сами за осемнайсет месеца, но истината е, че доста от работата по елиминиране на разните версии вече беше свършена. За съжаление, прекалено бавно. Трябва да им се признае обаче, че направиха онова, което ние трябваше да направим още в самото начало. Плюха на гражданските права и тайно взеха съдебни решения да прегледат банковите сметки на малцината заподозрени, които бяха останали. Принудиха банките да им покажат всичко и резултатът бе налице. Оказа се, че Олдрич Еймс е милионер, и то без швейцарските сметки, които бяха открити по-късно. Обяснението му, че жена му имала наследство в Колумбия, не се потвърди, и той бе подложен под наблюдение. Прибираха боклука, който се изхвърляше от дома му, влизаха в къщата му в негово отсъствие, ровеха се в компютъра му. Всичко изплува наяве или ако не всичко, то поне достатъчно, че да го разнищят. Писма от и до КГБ, банкови извлечения за баснословни суми сведения за тайници в района на Вашингтон. На 21 февруари 1994-а – Господи, Найджъл, никога ли няма да забравя тази дата? — го арестуваха на няколко преки от имението му в Арлингтън. След това всичко излезе на бял свят.

– Ти знаеше ли предварително?

– Не. Федералните съвсем не са сбъркали, че не са ми казали. Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да го пипна преди тях и да го разстрелям собственоръчно. Щях да седна на електрическия стол щастлив, с чувство за изпълнен дълг.

Някогашният заместиик-директор впери замислен поглед пред себе си, но в съзнанието му минаваха хора и имена, отдавна напуснали този свят.

– Четирийсет и пет провалени операции, двайсет и двама предадени агенти: осемнайсет руснаци и четирима от другите социалистически страни, четиринайсет от тях мъртви. И всичко само защото на тоя покварен мерзавец, който спокойно може да бъде наречен сериен убиец, му се е искало да има огромна къща и ягуар.

Найджъл Ървин не искаше да прекъсва болезнената му изповед, но промърмори:

– Трябваше сами да го направите, вътрешно.

– Знам, знам. Вече всички знаем. Трябваше да проверим финансовото състояние на заподозрените пък майната им на гражданските права. Още през есента на 1986-а Еймс вече е бил получил четвърт милион долара, депозирани в местни банки. Трябваше да тестваме четирийсетте и един човека, които имаха достъп до досиетата, с детектора на лъжата. Щеше да неприятно за невинните, но щяхме да хванем Еймс.

– А Монк? – попита англичанинът.

Кери Джордан се засмя. Сервитьорът, който нямаше търпение да разчисти и последната маса в празния ресторант, дойде да донесе сметката. Ървин му махна да я подаде на него. Младежът го изчака да извади кредитната си карта и отиде на касата да отрази плащането.

– Та за Монк. Какво да ти кажа, той също не знаеше. Беше Денят на президента, национален празник. Така че сигурно си е бил вкъщи, предполагам. По новините съобщиха едва на следващата сутрин. Тогава пристигна и проклетото писмо.

Вашингтон, Февруари 1994

Писмото пристигна с първата поща на 22-и – на сутринта след Деня на президента, когато пощенските служби възобновиха работата си.

Пликът беше искрящо бял, носеше знака на деловодството в Лангли, но бе изпратен на домашния адрес на Монк.

Вътре имаше друг плик с емблемата на посолство на САЩ. Адресът бе напечатан на машина: „Г-н Джейсън Монк, Чрез Централно деловодство, Главна квартира на ЦРУ, Лангли, Вирджиния“. Отдолу някой бе допълнил на ръка: „М. О.“. Монк погледна отзад. На гърба със същия почерк пишеше: „Донесено на ръка в посолството във Вилнюс, Литва. Предполагам, познавате човека?“ Клеймо нямаше, явно писмото бе пристигнало в Щатите с дипломатическата поща. Монк го отвори. Вътре имаше трети плик, много по-некачествен, с кафеникави власинки в шуплестата хартия. Беше адресиран доста необичайно на английски: Моля– подчертано три пъти, – предайте на господин Джейсън Монк в ЦРУ. От приятел.“

Вътре Монк най-после откри и самото писмо.

Беше написано на толкова лоша хартия, че листата едва не се разпаднаха, когато ги разгъна. Тоалетна хартия? Празни страници от стара и евтина книга?