Фредерик Форсайт - Иконата

– Какъв е планът тогава?

– Като всеки демагог, той ще се възползва от техните надежди, мечти, пристрастия и най-вече страхове, за Да спечели сърцата им. А оттам и гласовете, които ще му осигурят властта. С тази власт ще изгради машината, необходима му да осъществи целите на Черния манифест.

– Тоест, ако бъде ликвидиран, страната отново ще се върне към хаоса. Може дори да се стигне до гражданска война.

– Най-вероятно. Освен ако балансът не бъде възстановен от друга, по-чиста икона. От личност, която да заслужава доверието на руския народ.

– Но такъв човек няма. Никога не е имало.

– О, напротив, имало е – отвърна Найджъл Ървин. –

Някога, много отдавна. Наричали са го цар на цяла Русия [17] Петър I Велики.-Бел, пр. .

Лангли, Септември 1990

Полковник Туркин, агент Лисандър, изпрати едно-единствено съобщение, лично до Джейсън Монк. Беше на пощенска картичка, на която бе снимана откритата тераса на кафе „Опера“ в Източен Берлин. Текстът, кратък и банален, гласеше: „Очаквам да се видим отново. Поздрави, Хосе Мария." Картичкатабеше изпратена до тайна пощенска кутия на ЦРУ в Бон, а по клеймото личеше, че е пусната в Западен Берлин.

Хората на ЦРУ в Бон не знаеха кой е подателят. Знаеха само, че картичката е адресирана до Джейсън Монк, а той е в Лангли. Затова я препратиха по каналния ред.

Това, че бе пусната в Западен Берлин, не означаваше нищо. Туркин просто я бе метнал, с надлежно залепени марки, през през отворения прозорец на една кола със западноберлинска регистрация, беше смотолевил кратко „Bitte“ [18] Моля (нем.). – Бел, пр. на изумения шофьор и бе продължил пътя си. Докато да завият зад ъгъла, преследвачите му вече бяха изпуснали случката. Берлинчанинът се бе оказал услужлив и бе пуснал писмото.

Иначе подобни експерименти с неясен резултат изобщо не са препоръчителни, макар историята да помни и по-тежки случаи.

Странното в картичката бе датата над краткия текст. Беше сбъркана. Клеймото беше от осми септември и всеки немец или испанец би написал 8/9/90 – тоест най-напред деня, после месеца, а накрая годината. Но датата на картичката беше написана, както е прието в Америка [19] Месец, ден, година. – Бел, пр. , и изобщо не отговаряше на клеймото: 9/23/90. За Джейсън Монк това значеше: искам да се срещнем в девет часа на двайсет и трети този месец. Явно цифрите трябваше да се четат отзад напред.

Испанското име накрая означаваше: важно и неотложно, а мястото на срещата бе очевидно – терасата на кафе "Опера" в Източен Берлин.

На трети октомври двете части на Берлин трябваше окончателно да се обединят, заедно с цяла Германия. Съветският съюз вече нямаше да може да се разпорежда на изток. Целият град щеше да се поеме от полицията на Западен Берлин. На резидентурата на КГБ щеше да ѝ се наложи да ограничи състава си до няколко души, базирани в посолството на СССР на „Унтер ден Линден“. Част от многобройния личен състав просто щеше да се прибере в Москва. Туркин също може би щеше да бъде сред заминаващите. Ако искаше да избяга, сега бе моментът. Но съпругата и синът му бяха в Москва. Учебната година току-що бе започнала.

Явно искаше да съобщи нещо. И то лично на приятеля си. Нещо важно и спешно.

За разлика от Туркин, Монк знаеше за изчезването на Делфи, Орион и Пегас. И с всеки изминал ден притесненията му ставаха все по-силни.

– Знам, че не трябва да задавам повече въпроси – каза Сол Нейтансън, наливайки две чаши искрящо шардоне, – но мога ли да те питам нещо лично?

– Разбира се, драги. Но не обещавам, че ще отговоря.

Когато членовете на Линкълновия съвет си тръгнаха, всички копия на двата документа, с изключение на тези на сър Найджъл, бяха събрани и изгорени без остатък.

Ървин остана последен и се възползва от любезната покана на домакина си да пътува до Вашингтон с частния му самолет. На борда се обади до столицата, определи си среща със стар приятел и се отпусна в дълбоката кожена седалка срещу единствения друг пътник в салона.

– Нищо, все пак ще се пробвам. Дойде в Уайоминг, надявайки се Съветът да одобри някакви мерки, нали?

– Да. Но да ти кажа право, ти изложи аргументите ми по-добре, отколкото бих могъл.

– Всички бяхме шокирани. Истински шокирани. Но около тази маса имаше седем евреи, защо точно ти?

Найджъл Ървин се загледа в минаващите облаци отдолу. Някъде далеч под тях се простираха необятни житни ниви, чиято реколта дори в момента се събираше, за да нахрани толкова много хора. Мисълта извика в съзнанието му далечен спомен: ярко слънце; английски войници с изкривени от погнуса лица повръщат в тревата; шофьори на багери, наложили маски срещу вонята, избутват купища човешки тела в огромни, зейнали трапове; живи скелети протягат ръце от зловонни нарове и стенат за хляб.