Фредерик Форсайт - Иконата

– Съгласна съм. Сега не му е времето да се колебаем.

Трима от присъстващите се спогледаха. Беше използвала тази фраза за последен път в един апартамент в Аспен, Колорадо, в деня след нахлуването на Саддам Хюсейн в Кувейт. Джордж Буш, Джеймс Бейкър и Колин Пауъл бяха там. На седемдесет и три годишна възраст, тя все още умееше да се изразява кратко и ясно.

Ралф Брук, шеф на гигантската междуконтинентална телекомуникационна корпорация, известна във всички борси по света като ИнТелКор, се наведе напред и попита:

– Добре тогава, какво можем да направим?

– От гледна точка на дипломацията.., да уведомим всички правителства в НАТО и да ги накараме да протестират – каза един бивш дипломат.

– Комаров ще заяви, че манифестът е плод на заговор, и голяма част от Русия ще му повярва. Ксенофобията на руснаците е добре известна – обори го друг.

Джеймс Бейкър се обърна към Найджъл Ървин и каза:

– Ти ни донесе този отвратителен документ. Какво ще ни посъветваш?

– Нищо не мога да обещая – отвърна Ървин. – Но предлагам едно условие. Ако Съветът реши да подкрепи.., не да предприеме, а да подкрепи.., някаква акция, то тя трябва да е толкова секретна, че каквото и да стане, да не би могла да навреди на репутацията на когото и да е в тази стая.

Трийсет и деветте членове на Съвета отлично разбираха какво има предвид. Всеки от тях бе изпитвал последиците от уж секретни правителствени операции, които след провала си се връщат като бумеранг до самия връх на пирамидата.

Дрезгавият глас на един бивш американски държавен секретар наруши краткото мълчание.

– Може ли Найджъл да предприеме толкова секретна акция?

Два гласа едновременно отговориха „да“. Като началник на Тайната разузнавателна служба, той бе служил и на Маргарет Тачър, и на нейния външен министър лорд Карингтън.

Линкълновият съвет никога не приемаше официални, писмени резолюции. Постигаше споразумения и на базата на тях всеки член използваше влиянието си да прокара целите им в коридорите на властта.

По отношение на Черния манифест членовете на Съвета се споразумяха чисто и просто да упълномощят една по-малка комисия да обмисли положението и да предприеме, каквото намери за добре. Целият Съвет нямаше нито да одобрява, нито да отхвърля бъдещите мерки. Напротив, дори нямаше да знае за тях.

Москва, Септември 1990

Полковник Анатолий Гришин седеше в кабинета си в затвора в Лефортово и преглеждаше трите документа, които току-що бе получил. В главата му бушуваше ураган от емоции. Най-силната от тях бе върховно задоволство.

През лятото контраразузнавачите на Първо и Второ главно управление му бяха доставили трима предатели един след друг.

Пръв бе паднал дипломатът Круглов, разобличен от мандата си на първи секретар в посолството в Буенос Айрес и покупката на апартамент за двайсет хиляди рубли непосредствено след това.

Беше си признал всичко на часа, засипвайки с информация офицерите от комисията и въртящите се ленти на магнетофона. След шест седмици вече нищо не можеше да им каже и бе изпратен в една от подземните килии, където дори през лятото температурата рядко се качваше над един градус. Сега седеше там, трепереше и очакваше съдбата си. А тя беше в един от листовете на бюрото на полковника.

През юли в подземията бе доведен професорът по ядрена физика. Малцина учени от неговия ранг бяха посещавали някога Калифорния и списъкът бързо бе сведен до четирима души. Внезапна проверка в апартамента на Блинов в Арзамас-16 откри малък флакон с невидимо мастило, зле прикрит в чифт свити на топка чорапи.

Той също си призна всичко и без излишно отлагане. Само видът на Гришин и хората му с техните оръдия на труда му беше достатъчен за да развърже езика си.

Дори съобщи адреса в Източен Берлин, на който бе изпращал тайните си писма.

Нападението над този адрес бе възложено на един полковник от отдел К в Източен Берлин, но един час преди да нахлуят в апартамента му, наемателят на жилището, по непонятни причини, бе забягнал на Запад, прескачайки останките от Берлинската стена.

Последен – в края на юли – пристигна сибирският воин, разобличен най-после заради ранга му в ГРУ, длъжността му в Министерството на отбраната, службата му в Аден и упоритата работа на контраразузнаването.

Пьотр Соломин беше различен от другите. Издържаше на нечовешка болка и дори в агонията си оставаше несломим. Гришин в крайна сметка успя да го пречупи, разбира се. Винаги успяваше. Този път не физическото насилие, а заплахата, че ще изпрати жена му и децата в най-жестокия от лагерите със строг режим, свърши работа.