Фредерик Форсайт - Иконата

Найджъл Ървин погледна програмата на петдневното заседание. За тази вечер не беше планирано нищо. На следващия ден членовете както обикновено шаха да се разделят на три комисии – геополитическа, стратегическа и икономическа,– които щяха да заседават поотделно в продължение на два дни. На третия ден резултатите от работата им щяха да бъдат изслушани и обсъдени. Общото заседание бе насрочено за четвъртия ден. Ървин бе помолил да му отделят един час в края на деня. Последният ден бе определен за „Решения и препоръки“.

В гъстите гори, които опасваха склоновете на Тетънските планини, един самотен лос, усетил повика на мъжката си природа, нададе любовен вик. Изящен рибояд се спусна над Змийската река и с гневен крясък подгони белоглав орел, дръзнал да нахлуе в територията му.

„Приказно място“, помисли си старият разузнавач и само черното зло в документите, които бе донесъл със себе си, му попречи да се наслади напълно на гледката.

Виена, Юни 1990

Предишния декември Еймс бе освободен от поста си в звено „Външни операции“ на отдел СИ. Това отново връзваше ръцете му и още повече го отдалечаваше от така жадуваните 301 досиета.

След кратък период на бездействие, Мългрю успя да му намери работа като шеф на секция „Чехословакия“, но това не му осигуряваше достъп до компютърните кодове за онази част от досиетата, в която се намираха данните на американските агенти, работещи в Съветския съюз.

Еймс протестира пред Мългрю. Нямало никаква логика. Та нали именно той навремето бе оглавявал цялото контраразузнавателно звено на отдела. Освен това непрекъснато му се налагало да прави справки за агенти на ЦРУ, които, макар и руснаци, бяха работили в Чехословакия. Мългрю обеща да помогне с каквото може.

През май Мълфю даде на приятеля си кодовете за достъп. От този момент нататък, без да напуска кабинета си в Чешката секция, Еймс започна да се рови в досиетата, докато не попадна на „Монк – Агенти“.

През юни 1990-а отлетя за Виена за поредната си среща с Влад, полковник Владимир Мечулаев. КГБ бяха преценили, че след завръщането му във Вашингтон вече е твърде опасно да се среща със съветски дипломати заради риска да бъде проследен от ФБР. Затова се бяха спрели на Виена.

Докато си говореха, Еймс така се напи, че не можа да запомни къде е насрочена следващата среща и през октомври, вместо във Виена, пристигна в Цюрих. Но съзнанието му остана ясно достатъчно дълго, че да приеме огромна сума пари от Мечулаев и да го направи безкрайно щастлив.

Беше му донесъл описанието на трима агенти. Единият беше полковник от армията, най-вероятно офицер от ГРУ, в момента на работа в Министерството на отбраната в Москва, но вербуван в Близкия Изток в края на 1985-а. Другият беше учен, живееше в един от свръхсекретните градове, но бе вербуван в Калифорния. Третият беше полковник от КГБ, вербуван зад граница, сътрудничил на ЦРУ в продължение на шест години, понастоящем на работа в Източния блок, но не и в самия Съветския съюз, с отлични познания по испански език.

За по-малко от три дни в централата на Първо главно управление в Язенево вече се бяха организирали и ловът започна.

„Нима не чувате гласа ѝ в нощния вятър, мили братя и сестри? Нима не чувате как ви вика? Нима вие, децата ѝ, сте глухи за гласа на нашата обичана Майка Русия? Но аз не съм, приятели мои. Чувам стенанията и през непристъпните гори, чувам стоновете ѝ през девствените снегове. Защо ми причинявате това?, пита тя.

Малко ли са ме предавали? Малко ли кръв съм проляла заради вас? Малко ли съм страдала, че да стигна до тук? Защо ме подхвърляте като уличница в ръцете на чужденци и непознати, които кълват болното ми тяло по-свирепо от лешояди?...“

Екранът, издигнат в края на просторната централна сграда на ранчото, беше най-големият, който можеше да се намери. Четирийсет чифта очи се вглеждаха в изображението на мъжа, завладял екзалтираната тълпа на Туково с думи, плам и патос, които дублажът не бе в състояние да пресъздаде.

„Да, братя мои и мои сестри, ние я чуваме. Глухи за нея са онези в Москва, с кожените палта и покварените метреси. Глухи са чужденците и престъпната измет, които пируват над изстрадалата снага на родината ни. Но ние я чуваме! Чуваме стенанията на своята майка, защо-то сме децата на Велика Русия!“

Младият режисьор Литвинов се бе справил отлично. Трогателни сцени изпъстряха целия филм: млада русокоса майка с дете на ръце, вперила прочувствен поглед към подиума; приказно красив войник, по чиито страни се стичат сълзи; земеделец с изнурено от работа лице, преметнал коса през рамо.