– Ще се върна. И ще дойда да ви видя.
– Пази се, Джейсън.
Той вдигна глава към прозореца и погледна звездите над Шотландия. Искаше му се да се бе прибирал у дома по-често. Родителите му бяха остарели без него. Искаше му се да бе намирал повече време за тях. Непременно щеше да им отиде на гости, стига да се върне от
Русия жив и здрав.
– Не се притеснявай, мамо. Ще се пазя.
Последва пауза, сякаш и двамата не намираха подходящите думи.
– Обичам те, мамо – каза Монк накрая. – Кажи на татко, че ви обичам.
Той остави слушалката. Два часа по-късно сър Найджъл Ървин прочете разпечатката в дома си в Дорсет На следващата сутрин Сайрън и Мич закараха Монк до летишето на Абърдийн и го придружиха до Лондон.
Там той отседна със сър Найджъл Ървин в един тих и дискретен хотел зад Мраморната арка в Лондон и в продължение на пет дни старият разузнавач му обясни подробно какво трябва да направи. Накрая не им остана нищо друго, освен да се сбогуват.
Ървин му подаде лист хартия и каза:
– Ако тази прекрасна високотехнологична система за комуникация ти изневери някога, това е адресът на един човек, който би могъл да препрати съобщението ти. Само в краен случай, разбира се. Е, довиждане, Джейсън. Няма да идвам на „Хийтроу“. Мразя летищата. Мисля, че ще се справиш, Джейсън. Сигурен съм, по дяволите.
Сайрън и Мич го закараха до „Хийтроу“ и го придружиха до терминала. Преди да се разделят, му подадоха ръка и казаха:
– Успех, шефе.
Полетът мина спокойно и без произшествия. Никой не знаеше, че той изобщо не прилича на онзи Джейсън Монк, пристигнал на четвърти терминал преди трийсет дни. Никой не подозираше, че няма нищо общо с човека от паспорта, който носеше. Служителите просто кимваха и го пропускаха.
Пет часа по-късно, преместил часовника си с още два часа напред, той се приближи към контролно-пускателния пункт на летище "Шереметиево" в Москва. Визата му беше редовна, очевидно издадена от Руското посолство във Вашингтон, и нямаше пречки да бъде допуснат в страната.
На митницата той попълни дългата декларация и сложи единствения си куфар на плота за проверка. Митничарят го погледна и посочи дипломатическото куфарче в ръцете му.
– Отворете – каза на английски.
Усмихнат и ведър като типичен американски бизнесмен, Монк отвори куфарчето. Митничарят прелисти документите, после взе лаптопа. Огледа го одобрително, каза: „Хубава вещ“ и отново го върна в куфарчето. Драсна набързо с тебешир върху багажа на Монк и мина на следващия пътник.
Монк събра нещата си, мина през стъклените врати и влезе в страната, в която се бе заклел да не се връща никога.
Хотел „Метропол беше какъвто го помнеше — масивен, сив, квадратен, възправил се от другата страна на площада срещу Болшой театър.
Монк отиде на рецепцията, представи се и подаде паспорта си. Служителят натрака нещо на компютъра, изчака потвърждението на резервацията и взе паспорта. Погледна снимката, после Монк, кимна и се усмихна дежурно.
Стаята бе точно тази, която бе поискал по препоръка на един от хората на сър Найджъл, посетил Москва преди месец. Беше ъглова, на осмия етаж, гледаше към Кремъл и най-важното – имаше балкон, който опасваше цялата страда.
Заради часовата разлика денят му съвсем се беше стопил и докато се настани, навън вече бе започнало да се здрачава. Октомврийската вечер беше достатъчно студена за онези, които можеха да си позволят палта, да ги носят. Монк вечеря в хотела и си легна рано.
На сутринта на рецепцията беше застъпил друг дежурен.
– Имам малък проблем – каза му Монк. – Налага се да занеса паспорта си в Американското посолство за една проверка. Дреболия, нали разбирате, бюрокрация...
– Съжалявам, господине, но паспортите на гостите остават при нас до тяхното заминаване – отвърна служителят.
Монк се наведе през плота и в пръстите му прошумоля стодоларова банкнота.
– Разбирам ви напълно — каза той сериозно, — но от тук заминавам за Европа, където ще остана доста дълго време. Паспортът ми изтича и се налага да го занеса в посолството, за да ми издадат нов. Ще отнеме само няколко часа...
Дежурният беше млад, току-що оженен, с бебе на път. Пресметна набързо колко рубли може да купи на черния пазар с тези сто долара и се огледа притеснено.
– Изчакайте малко – каза му и изчезна зад стъклената преграда, която делеше рецепцията от канцелариите отзад.
Читать дальше