Фредерик Форсайт - Иконата

Пет минути по-късно се върна с паспорта.

– По принцип съм длъжен да го задържа, докато сте в хотела – повтори. – Непременно трябва да ми го върнете, освен ако не си тръгвате.

– Нали ви казах, щом си свършат работата във консулския отдел, веднага ви го връщам. Докога сте на смяна?

– До два следобед.

– Добре, ако не успея до този час, ще го дам на колегата ви най-късно привечер.

Паспортът и стодоларовата банкнота смениха местата си. Монк и младежът зад плота вече бяха съучастници. Кимнаха си с усмивка и се разделиха.

Щом се върна в стаята си, Монк окачи табелката „Не безпокойте“ отвън и заключи вратата. Затвори се в банята, извади разтворителя за боя, който според етикета на шишенцето беше течност за очи, и напълни мивката с топла вода.

Сивите коси на доктор Филип Питърс изчезнаха и на тяхно място се появиха русите къдрици на Джейсън Монк. Мустаците минаха под бръснача, а тъмните очила, които прикриваха слабите очи на доктора, попаднаха в едно от кошчетата в коридора.

Паспортът, който Монк извади от куфарчето си, носеше собствения му лик и име и съдържаше печат за влизане на служител от контролно-пропускателния пункт на летището, изкопиран едно към едно – но с нова дата – от документите на пратеника на Ървин посетил Москва месец по-рано. В обложката беше сгъната митническа декларация на името на Монк, също надлежно оформена.

Около десет сутринта Монк слезе на партерния етаж, прекоси просторното фоайе и излезе през най-отдалечената от рецепцията врата. Пред „Метропол“ чакаха пет-шест таксита. Монк се качи на едно от тях и каза на отличен руски:

– Хотел „Пента Олимпик“.

Шофьорът кимна и потегли.

Олимпийският комплекс, построен за игрите през 1980-а, се намира на север от центъра на града, непосредствено след околовръстното шосе Садово – Спаское. Зад огромния олимпийски стадион, който все още беше най-високата постройка наоколо, се издигаше немският хотел „Пента“. Монк слезе пред главния вход, плати на шофьора и влезе във фоайето. Когато таксито си замина, той излезе от хотела и извървя останалите триста метра от пътя си пеша.

Целият район на юг от стадиона бе добил онзи мрачен и занемарен вид, който неминуемо следва липсата на пари и желание да се поддържа и чисти. Построени по времето на комунизма, еднотипните сгради, приютили посолства, офиси и ресторанти, сивееха от летен прахоляк, който щеше се циментира с настъпващата зима. По улиците се търкаляха хартии, вестници и парчета стиропор.

Непоствено след улица „Дурова“ имаше оградено пространство, чиито градини и сгради излъчваха съвсем друга атмосфера. Зад оградата се издигаха три основни здания: общежитие за посетители от провинцията, ново и красиво училище, построено в средата на деветдесетте, и самият храм.

Главната джамия на Москва бе строена 1905-а, дванайсет години преди Ленин да завземе страната, и носеше отпечатъка на предреволюционно великолепие. През седемдесетте години комунизъм тя бе оставена на произвола на времето, наред с християнските църкви, низвергнати от атеистичната държава. След падането на комунизма щедро дарение от Саудитска Арабия бе финансирало петгодишна реставрационна и строителна програма. Общежитието и училището бяха резултат именно от тази програма.

Самата джамия не беше разширена и представляваше сравнително малка сграда, боядисана в бледосиньо и бяло, с тесни прозорци и тежка дъбова врата с антична дърворезба.

Щом прекрачи прага, Монк събу обувките си, остави ги в една от преградките в преддверието и влезе в храма.

Като във всяка джамия, площта вътре беше съвсем открита, без каквито и да било кресла или скамейки. Плътни килими, също дарение от Саудитска Арабия, покриваха целия под. Над централното пространство, подпряна на тежки колони, се издигаше галерия, която опасваше цялата сграда.

В съответствие с вярата, в храма нямаше статуи или стенописи. Единствената украса по стените бяха таблата с избрани цитати от Корана.

Джамията задоволяваше духовните нужди на московската мюсюлманска общност, като се изключат дипломатите, които се молеха в посолството на Саудитска Арабия. Тъй като не беше петък, в храма имаше само двайсетина вярващи.

Монк си намери едно място до стената край входа седна с кръстосани крака и започна да оглежда хората наоколо. Бяха предимно старци: азери, татари ингушети, осетинци. Всички бяха облечени в поизбелели, но чисти костюми.

След около половин час един от мъжете пред Монк се изправи и тръгна към вратата. Забеляза Монк и на лицето му се изписа любопитство. Загорялото лице, русата коса, липсата на броеница в ръцете. Мъжът се поколеба за миг и седна до стената. Беше близо осемдесетгодишен. На ревера му висяха три медала от Втората световна война.