Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

През разбитите рамки на стъклата влизаше достатъчно лунна светлина, за да вижда очертанията на помещението. Някога това е било трапезария с маси сред безредно пръснати столове. Балатумът се беше надигнал на ивици. Някои от масите още бяха наредени, сякаш очакваха възкресението на мъртвите. Подът беше осеян с евтини съдове, пластмасови чаши и чинии. Редица строшени прозорци позволяваше вътре да влизат не само бледите лунни лъчи, но и лозници, които бяха израсли и пропълзели по стените. Въздухът миришеше на мишина, влажен бетон и гниещи гъбички.

Докато продължаваше да попива околността, Пендъргаст забеляза, че многото слоеве боя, които някога бяха покривали таваните и стените, се бяха напукали и олющили и падаха като конфети по целия под. Парчетата и къдриците олющена боя се смесваха с прах, отломки и отпадъци под формата на дебел слой, създавайки идеална обстановка за проследяване на оставените отпечатъци. Все едно беше сняг: човек не можеше да мине през него, без да остави следи, и нямаше как да ги замете по някакъв начин. От друга страна, докато оглеждаше пода, видя следи навсякъде, пресичаха се насам–натам, оставени от археолози на градската среда и онези люде, наречени „пълзачи“, чието хоби беше проучването на опасни изоставени сгради.

Пендъргаст неочаквано взе решение да заеме командните височини, като се качи по стълбите. Без съмнение Озмиян щеше да очаква подобен ход. Веднъж вече го беше надцакал. Въпреки това важното беше да се сдобие с физическо предимство, а това означаваше да се качи горе. Трябваше да действа бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и предприемача. Веднъж горе, можеше да се върне, да заобиколи и с малко късмет да се озове зад своя преследвач, превръщайки се той самият в такъв.

Всички тези мисли профучаха през главата му в разстояние на не повече от десет секунди.

Сграда като тази имаше множество стълбища – в центъра и в крилата. Пендъргаст се плъзна иззад колоната, прекоси трапезарията и щом се увери, че е чисто, пое надолу по един коридор, навлизайки дълбоко в източното крило на болницата. Докато тичаше по тъмния коридор, чуваше как парченцата боя под краката му хрущят. В края на коридора зад двойна врата, едното крило на която беше откачено и облегнато на стената, се виждаше стълбището, което се беше надявал да намери. Пендъргаст се приведе в пространството зад вратите – стълбището нямаше прозорци и беше тъмно като в рог – и спря, за да се ослуша. Почти очакваше да чуе стъпките на своя преследвач, но дори неговият остър слух нищо не долови. Усещаше обаче, че със сигурност е преследван, и то от майстор в занаята. Хвана се за стоманеното перило на стълбището и започна да изкачва по две стъпала наведнъж в ледената, черна като рог воняща тъмнина.

В тъмнината Озмиян чакаше в подножието на стълбището и слушаше едва доловимите стъпки на своята плячка, докато тя се качваше, като отброяваше всяко стъпало. Изглежда агентът взимаше по две стъпала наведнъж, което личеше от лекото забавяне на звука от стъпките му. Без съмнение се беше насочил към командна височина , мъдро, макар и лесно предсказуемо решение.

Влизането след толкова години в Постройка 93 беше предизвикало у Озмиян учудващо силна емоционална реакция. Макар спомените за това време да бяха избледнели до точката на безвъзвратно изчезване, когато за пръв път влезе в старата трапезария, откри, че основната миризма на мястото още се усещаше. Това предизвика неочакван поток от спомени от онзи ужасен период в неговия живот. Потокът беше толкова силен – садистичните помощници, буйстващите пациенти, усмихващите се психиатри лъжци, че залитна – миналото нахлу ужасно в настоящето. Само за момент обаче. С грубо усилие на волята той прогони спомените обратно в бункера на паметта и насочи вниманието си отново към преследването. Това преживяване му беше осигурило неочаквано прозрение. Беше избрал това място като един вид екзорсизъм, начин да прогони призраците от онова време веднъж и завинаги.

Застанал в мрака, продължавайки да брои отдалечаващите се стъпки, той подреди своите мисли. Дотук беше леко разочарован от развитието на лова и липсата на интелигентност у плячката. От друга страна, начинът, по който Пендъргаст скочи от дървото точно в момента, когато стреля, беше впечатляващ атлетически ход, макар че беше незадоволително да бъде намерен на толкова лесно място.

Озмиян усещаше, че у агента се крият още неизползвани ресурси, и тази мисъл го развълнува. Беше уверен, че плячката му е достатъчно добра, за да му осигури достойно и може би дори епично преследване – преследване, което щеше да възнагради неговите усилия и грижи.