Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Агнес Topeс паркира белия си форд ескорт на малкия паркинг до живия плет и излезе в хладната утрин. Живият плет бе висок четири метра и непроходим кого тухлена стена; от улицата се виждаше само върхът на дървения покрив на голямата къща. Но тя чуваше бученето на прибоя и усещаше соления дъх на невидимия океан.

Агнес старателно заключи колата – струваше си човек да е внимателен, дори в този квартал, – след което намери съответния ключ на масивната си връзка и го мушна в ключалката. Тежката метална врата се отвори навътре и разкри обширна зелена морава, която се простираше по протежение на сто метра до брега и граничеше с две дюни. Върху панела от вътрешната страна на вратата запримигва червена лампичка и тя започна да набира кода с нервни пръсти. Разполагаше с трийсет секунди преди сирената да звънне. Веднъж изпусна ключовете си и не успя да набере кода навреме и това проклето нещо събуди целия град и докара три полицейски кали. Господин Джеръми толкова се ядоса, че на нея й се стори, че ще издиша огън и жулел. Беше ужасно. Агнес натисна последния бутон и лампичката светна в зелено. Тя въздъхна с облекчение, заключи портата и се спря да се прекръсти. След това извади молитвената си броеница я улови почтително първото й зърно. Вече напълно въоръжена, тя се обърна и се затътри през моравата с късите си, дебели крака – вървеше бавно, за да има време да нашепне напевно на испански всичките „Отче наш“, „Света Дева Мария“ и „Слава тебе, Господи“ Винаги когато влизаше в имението Гроув произнасяше по десет молитви.

Огромната сива къща се мержелееше пред нея, само едно прозорче най-горе на покрива се мръщеше като окото на циклоп – жило на фона на стоманено сивия цвят на къщата и небето. Кръжащите чайки пищяха неспокойни.

Агнес се изненада. Не помнеше някога да бе виждала тази светлина. Какво правеше господин Джеръми в мансардата в седем часа сутринта? Обикновено той не ставаше от леглото преди пладне.

След като свърши с молитвите си, тя прибра броеницата и се прекръсти отново – бързо, машинално движение, извършено с грубата ръка, десетилетия наред заета с домашна работа. Надяваше се господин Джеръми още да не се е събудил. Обичаше да работи в празна къща, а когато той бе буден, бе толкова неприятно – пепелта от цигари, която той ръсеше върху току-що избърсания под, чиниите, които струпваше в мивката, тъкмо след като бе измила всичко, забележките и безкрайните му ругатни към самия себе си, по телефона и към вестника, винаги последвани от груб смях. Гласът му бе като ръждив нож, разрязваше и цепеше въздуха. Беше слаб и злобен, вонеше на цигари, пиеше бренди на обяд и приемаше содомити по всяко време на деня и нощта. Веднъж се бе опитал да я заговори на испански, но тя бързо го отряза. Никой не можеше да говори на испански с нея, освен членовете на семейството и приятелите й, а и Агнес Торес говореше английски съвсем прилично.

От друга страна, през живота си Агнес бе работила за много хора, а господин Джеръми бе много коректен спрямо нея. Плащаше й добре и винаги навреме, никога не я молеше да остане до по-късно, никога не променяше разписанието й и никога не я обвиняваше, че краде. Веднъж, още в началото, бе богохулствал в нейно присъствие и тя разговаря за това с него, след което той се извини много любезно и повече никога не го направи.

По настланата с плочи алея тя стигна до задната врата, извади втори ключ и отново се зае непохватно с панела, за да изключи и вътрешната алармена инсталация.

Къщата бе мрачна и сива, двукрилите прозорци на фасадата гледаха към осеяния с водорасли бряг на разгневения океан. Тук ревът на прибоя бе приглушен и в къщата бе горещо. Необичайно горещо.

Тя подуши. Във въздуха се носеше странна миризма, сякаш мазно печено бе оставено твърде дълго във фурната. Заклатушка се като патица към кухнята, но тя се оказа празна. В мивката имаше купчина чинии, бъркотията бе както винаги голяма, навсякъде се виждаха остатъци от храна, ала миризмата не идваше от тук. Изглежда предишната вечер господни Джеръми бе готвил риба. Обикновено Агнес не чистеше къщата в четвъртъците, но предишната вечер той бе организирал едно от безбройните си партита. От Деня на труда [1] Официален празник в САЩ и Канада, първият понеделник на септември – Б.пр бе минал месец, но оргиите на господин Джеръми през уикендите нямаше да свършат преди края на ноември.