Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Сержантът заобиколи моравата и я пресече зад малко езерце с фонтан, като гледаше да не се пречка на екипа по огледа. След като заобиколи няколко живи плета, той забеляза в далечината мъж, който стоеше край езерцето и подхвърляше парчета хляб на патиците в него. Беше облечен възможно най-крещящия екскурзиантски стил – хавайска, слънчеви очила „Оукли ай“ и огромни, торбести шорти. И макар лятото да бе свършило преди месец, изглежда това бе първият ден на този мъж на слънце след дълга и студена зима. Може би даже след дузина зими. И докато сержантът изпитваше известно съчувствие към фотографите и репортерите, опитващи се да си свършат работата, той абсолютно не понасяше туристите. За него те бяха изметта на земята.

— Ей, Вие.

Мъжът вдигна глава.

— Какво си въобразявате, че правите? Не знаете ли, че това е местопрестъпление?

— Знам, господин полицай, и моля за извинение, че…

— Разкарайте се веднага.

— Но, господин сержант, патиците трябва да се нахранят. Гладни са. Мисля, че някой ги храни всяка сутрин, но днес, както знаете… – той се усмихна и сви рамене.

Сержантът не можеше да повярва на ушите си. Един човек е убит, а този идиот се безпокои за патиците!

— Дай да видим някой документ за самоличност.

— Разбира се, разбира се – Мъжът започна да пребърква един джоб, после – другия, след което вдигна смутено глава – Извинете, господин полицай. Навлякох тези шорти веднага щом чух ужасната новина, но изглежда документите ми са останали в джоба на сакато. С което бях снощи.

Нюйоркският му акцент скърцаше по нервите на сержанта.

Той погледна мъжа. При нормални обстоятелства, просто би го прогонил зад бариерите. Но у него имаше нещо, което някак си не бе наред. Първо, дрехите му бяха толкова нови, че направо миришеха на магазин за мъжки облекла. Второ, представляваха такава отвратителна смесица на цветове и модели, че изглежда ги бе напазарувал набързо в някой селски бутик. Това не бе просто проява на лош вкус – беше дегизировка.

— Ще отида да…

— Не, няма. – Сержантът извади бележника си, отгърна няколко страници и наплюнчи молива. – Тук ли живеете?

— Наел съм за седмица една къща в Амангасет.

— Адрес?

— Брикман хаус, „Уиндмил лейн“.

Още един богат тъпанар

— Постоянен адрес?

— Комплекс „Дакота“, „Сентръл парк уест“.

Сержантът замълча. Виж ти, какво съвпадение. Но на глас каза:

— Име?

— Вижте, сержант, честно, ако това е проблем, ще се върна…

— Малкото ви име, сър? – повтори той по-остро.

— Наистина ли е необходимо? Правописът му е труден, още по-трудно се произнася. Често се питам какво си е мислела майка ми…

— Да опитаме отново. Малкото ви име?

— Алойзиъс.

— Кажете го по букви.

Мъжът го каза по букви.

— Фамилно име?

— Пендъргаст.

Моливът в ръката на сержанта започна да изписва и това име. И спря. Сержантът бавно вдигна глава. Тъмните очила бяха свалени и той се взря в това лице, което толкова добре познаваше – с бяло-русата коса, със сивите очи, с фино скулптираните черти, с кожа тъй бледа и прозрачна като карарски мрамор.

— Пендъргаст.

— Самият той от плът и кръв, скъпи мой Винсънт.

Нюйоркският акцент бе изчезнал, заместен от обработения южняшки говор, който той помнеше тъй добре.

— Какво правиш тук?

— Същият въпрос може да бъде зададен и на теб.

Винсънт Д’Агоста усети как се изчервява. Последният път, когато се бе срещал с Пендъргаст, бе горд лейтенант от полицията на Ню Йорк сити. А ето, че сега бе в шибания Хамптън, скромен сержант, който украсява живия плет с полицейска лента.

— Бях в Амангасет, когато се разнесе новината за преждевременния край на Джеръми Гроув. Как бих могъл да се въздържа? Извини ме за това облекло, но трябваше да пристигна тук колкото е възможно по-скоро.

— Работиш ли по случая?

— Докато не ми бъде възложен официално, не мога да направя нищо друго, освен да храня патиците. Работих по последния си случай без пълно упълномощаване и може да се каже, че доста опънах нервите на някои хора по върховете. Но откровено казано, Винсънт, най-приятната изненада е, че налетях на теб.

— За мен също – каза Д’Агоста и отново се изчерви. – Извинявай, не съм в най-добрата си форма тук…

Пендъргаст положи длан върху ръката му.

— Ще разполагаме с достатъчно време да поговорим по-късно. А сега виждам да приближава един едър индивид, който изглежда страда от емфраксия.

Иззад тях се чу нисък, заплашителен глас.