Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Не искам да прекъсвам разговорката ви – Д’Агоста се обърна и видя лейтенант Браски.

Браски се спря, вторачи се в Пендъргаст, след това се извърна отново към Д’Агоста.

— Навярно малко съм объркан, сержант, но този индивид не е ли навлязъл незаконно в зона, в която е извършено престъпление?

— Ами, ъ-ъ-ъ господин лейтенант, ние… – Д’Агоста погледна към Пендъргаст

— Да не би този човек да е твой приятел, а?

— Всъщност той…

— Сержантът тъкмо ми казваше да напусна зоната… – намеси се спокойно Пендъргаст.

— О, така ли? А аз мога ли да се осмеля да ви попитам преди всичко какво правехте тук, господине?

— Хранех патиците.

— Хранели сте патиците?

Д’Агоста видя как лицето на Браски почервенява. Искаше му се Пендъргаст да побърза и да извади значката си.

— Добре, господине – продължи Браски, – чудесно занимание. А сега дайте да видим някакъв документ за самоличност.

Д’Агоста се усмихна самодоволно. Шоуто щеше да бъде забавно.

— Както вече обяснявах на полицая тук, оставил съм портфейла си в къщата.

Браски се обърна към Д’Агоста и видя бележника в ръката му

— Сне ли показанията на този човек?

—Да.

Д’Агоста погледна Пендъргаст почти умолително, но лицето на агента от ФБР бе почти непроницаемо.

— Попита ли го как е преминал през полицейския кордон?

— Не

— А не смяташ ли, че би трябвало?

— Минах през страничната врата към „Литъл дюн роуд“ – каза Пендъргаст.

— Не е възможно. Вратата е заключена. Сам я проверих.

— Може би ключалката е дефектна. Поне на мен ми се стори такава, след като сякаш се разпадна в ръцете ми.

Браски се обърна към Д’Агоста.

— Е, сега вече можеш да свършиш нещо полезно. Иди и запуши тази дупка, сержант. И ми докладвай точно в единайсет. Трябва да поговорим. А що се отнася до вас, господине, ще ви изпроводя извън зоната.

— Благодаря ви, лейтенант.

Д’Агоста изгледа слисан отдалечаващата се фигура на лейтенант Браски. Пендъргаст крачеше подире му, пъхнал ръце в джобовете на торбестите си сърфистки шорти, отметнал глава назад, сякаш вдишваше свежия въздух.

Лейтенант Л. П. Браски джуниър от полицейското управление в Саутхамптън стоеше под обвитите в лозя подпори на беседката и гледаше как екипа по огледа претърсваше за някакви улики безкрайната морава. Върху лицето му бе надяната бездушната маска на професионализма, докато си мислеше как шефът на управлението Моккрийди си играе голф в Северна Шотландия. Представи си игрището в Сейнт Андрю през есента: тесните пътечки през зелената морава, мрачния замък, пустите безплодни патя отвъд терена. Щеше да изчака до утре с обаждането си до шефа, за да му каже какво се бе случило. Маккрийди бе шеф от двайсет години и това голф-пътуване бе още една причина Саутхамптън да се нуждае от свежа кръв. Браски бе местно момче, кореняк, с приятели в Градския съвет, а освен това бе успял да изгради някои солидни връзки с могъщите хора, които летуваха тук. Една услуга тук, друга – там, и това вършеше чудеса.

Беше стъпил здраво и в двата свята. Беше разиграл добре картите си.

Сега пък и тази случка. Щяха да закопчеят извършителя до седмица-две, а през ноември, когато предстояха изборите, победата му бе кърпа вързана. Мажеше да се обади на Маккрийди и другиден: „Господи, шефе, наистина се колебаех дали да прекъсвам заслужената ти почивка…“

Браски знаеше от дългогодишния си опит в отдел „Убийства“ в Саут Форк, че първите двайсет и четири часа в разследването често се оказват най-важни. Истината бе, че ако не уловиш следата и не я подгониш веднага, можеш преспокойно да си вземеш шапката и да си ходиш. Установяваш откъде е влязъл и откъде е излязъл престъпникът, а после всичко останало – улики, оръжие на убийството, свидетели, мотиви – ще оформи веригата, водеща до престъпника. Задачата на Браски не бе да свърши сам работата, а да направи така, че всички други да свършат своята. И за него почти не подлежеше на съмнение фактът, че слабото звено във веригата бе сержант Винсънт Д’Агоста. Не вършеше онова, което му бе наредено. Правеше се на умник. Знаеше се, че Д’Агоста някого сам е бил лейтенант в отдел „Убийства“ в Нюйоркското полицейско управление, при това бил добър полицай. Напуснал, за да пише криминални романи, преселил се в Канада, фалирал и трябвало да се върне с подвита опашка. Не могъл да си намери служба в големия град и затова постъпил тук. Ако Браски беше шефът, преди всичко никога не би взел на работа такъв човек – той може и да владееше занаята, но бе гарантирана напаст. Не беше екипен играч. Огорчението му бе голямо колкото цял Манхатън.