Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Браски погледна часовника си. Единайсет и като говорим за дявола. Видя как Д’Агоста приближава асмата – противен тип, кичур черна коса висеше над яката му, коремът му бе възголям, а негодуванието му струеше от всяка пора. Тук, в Саутхамптън, той стърчеше над останалите като подут палец. Нищо чудно, че жена му бе решила да остане в Канада с единственото им дете.

— Сър – каза Д’Агоста и дори тази едничка дума прозвуча малко нагло.

Браски отмести поглед към екипа по огледа, който преравяше моравата.

— Този случай е много важен, сержант.

Сержантът кимна.

Браски присви очи, погледна към голямата къща, а после към морето.

— Не можем да си позволим лукса да се провалим.

— Така е, сър.

— Доволен съм, че го казваш. Трябва да ти кажа, Д’Агоста, че още с идването ти в управлението, даде ясно да се разбере, че Саутхамптън не е мястото, където искаш да бъдеш.

Д’Агоста не отвърна нищо.

Лейтенантът въздъхна и го погледна, само за да види, че свадливата муцуна бе обърната към него. С изражението „Давай, вгорчи деня ми“.

— Сержант Д’Агоста трябвали да ти го казвам? Сега си тук. Сержант си в полицейското управление в Саутхамптън. Съвземи се.

— Не разбирам какво имате предвид сър.

Това вече го дразнеше.

— Д’Агоста, мога да прочета мислите ти като от книга. Не давам пет пари какво се е случило в живота ти преди. Онова, което искам от теб, е да изпълняваш задълженията си.

Д’Агоста не отговори.

— Да вземем тази сутрин. Видях те да говориш с онзи натрапник цели пет минути, поради което трябваше да се намеся. Не искам да ти набивам обръчите, но не мога да гледам как един от сержантите ми си губи времето да обяснява на някакъв тъпанар защо трябва да напусне. Онзи мъж трябваше да бъде изхвърлен веднага, без никакви обяснения.

Той замълча, вторачен в сержант Д’Агоста, мислеше си дали не зърна лека глуповата усмивка. Този човек наистина имаше проблем.

Лейтенантът зърна вдясно от себе си някакви шарени одежди. Беше пак онази отрепка с хавайската риза, торбестите шорти и скъпите слънчеви очила, който приближаваше беседката под асмата преспокойно, отново пресякъл полицейския кордон.

Браски се обърна към Д’Агоста и заговори спокойно:

— Сержант, арестувай онзи мъж и му прочети правата.

— Почакайте, лейтенант.

Не можеше да повярва на ушите си: Д’Агоста искаше да спори с него. И то след всичко, което току-що му бе казал.

— Сержант, мисля, че издадох заповед – Обърна се към мъжа. – Надявам се, че този път носите портфейла си.

— Всъщност да, нося го.

Мъжът бръкна в джоба си.

— Не, не искам да го виждам, за Бога. Оставете това за сержанта в участъка.

Ала мъжът вече бе извадил портфейла си с едно ловко движение и когато той се отвори, Браски зърна златен отблясък.

— Какво, по дяво… – вторачи се лейтенантът.

— Специален агент Пендъргаст. Федералното бюро за разследване.

Лейтенантът усети как кръвта нахлу в главата му. Мъжът го бе изиграл. И нямаше никаква причина, никаква, която да оправдава намесата на ФБР. Или пък имаше? Той преглътна. Трябваше да се справи с тази работа.

— Разбирам.

Портфейлът се затвори с плясък и изчезна.

— Има ли някаква причина за интереса на федералните? – попита Браски, опитвайки се да овладее тона си. – Ние се отнасяме към случилото се като към обикновено убийство.

— Съществува възможност убиецът или убийците да са дошли или заминали през отсрещния бряг на залива. Може би – през Кънектикът.

— И?

— Бягство през границите на щата.

— Това е малко пресилено, не смятате ли?

— Но е причина.

Така си беше. Гроув може да е перял пери, или да е търгувал с наркотици. Или пък дори да е бил замесен в тероризма. Напоследък, след като целият свят бе луднал, човек не можеше и да пръдне, без цяла фаланга федерални ченгета да се стоварят отгоре му като тон оборски тор. Какъвто и да бе случаят, това променяше изцяло нещата и той трябваше да се възползва по най-добрия начин.

Лейтенантът преглътна и протегна ръка.

— Добре дошли в Саутхамптън, агент Пендъргаст. Ако има нещо, което аз или полицейското управление в Саутхамптън можем да направим за вас, само кажете. Докато шефът е в отпуск, аз изпълнявам длъжността му, тъй че просто ме потърсете – за каквото и да било. Ние сме тук да служим.

Дланта, която раздруса, бе хладка и суха. Досущ като самия мъж. Браски не бе виждал федерално ченге като него. Изглеждаше по-блед дори от онзи художник, дето идваше тук – как му беше името? – странният блондин, който рисуваше портрет на Мерилин Монро. Есен не есен, но в края на деня този тип щеше да се нуждае от кварта „Соларкаин“ и кана с мартини, преди дори да може да седне.