Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Д’Агоста огледа голямото неотоплено пространство. Беше толкова студено, че изтеклата от главата на Лонгстрийт кръв, образувала локва върху металната меса, вече замръзваше. Три командвани дистанционно прожектора, закачени в ъглите на помещението, хвърляха ярка луминесцентна светлина.

Умът му отново заработи на високи обороти. Жестоко се упрекваше за наивността си: не само защото падна в капана, но и защото се сърдеше на Пендъргаст и не се опитваше да види нещата от неговата гледна точка. Лонгстрийт вече беше мъртъв. Смъртта му беше ужасна и мъчителна. А сега заради неговата глупост Пендъргаст също можеше да бъде убит.

На всичко отгоре омразата му срещу Озмиян и жаждата му за отмъщение бушуваха като горски пожар у него. Но дори когато обмисляше всяка възможност, всичко, което би могъл да стори, за да промени положението, знаеше, че всъщност е безпомощен да направи каквото и да било. Сега всичко беше в ръцете на Пендъргаст. Озмиян нямаше да се измъкне. Сигурно щеше да подцени Пендъргаст, както мнозина го бяха правили в миналото, за свое най-голямо съжаление. Ама какви ги мисли? Пендъргаст няма да бъде убит – напълно абсурдна идея. Скоро всичко това щеше да свърши. Продължи да си повтаря това като мантра: скоро всичко ще свърши .

Минаха още няколко дълги като вечност минути, преди Озмиян да се размърда. Отвори очи, изправи се, вдигна ръце и изпълни поредица разтягания. Отиде до масата, където беше оборудването му. Изпробва фенерчето и го прибра в джоба си, пъхна ножа в канията на колана. Провери пистолета, за да се увери, че в патронника има патрон, и го пъхна под колана на панталона. Резервния пълнител пъхна в другия джоб. След това се обърна към Д’Агоста. Изражението му беше съсредоточено и пламенно. За Д’Агоста неговата самоувереност беше дразнеща.

— Хайде ние двамата да си поиграем малко – каза Озмиян. – Да видим дали през тези оставащи пет минути, преди да започна преследването си, мога да предположа ходовете на вашия приятел. – Той направи една крачка, после друга, плъзгайки ръката си по металната маса. – Ще го направим ли?

Странна усмивка изкриви лицето му. Разбира се, Д’Агоста не би могъл да отговори дори да искаше.

— Първото ми предположение е, че вашият приятел няма да се насочи право към Постройка 93. Той не е човек, който би побягнал.

Друго замислено завъртане около масата.

— Не… вместо това решава веднага да нападне. Решава да ми направи засада, когато изляза от тази сграда.

Озмиян направи още една обиколка. Със сигурност се наслаждава на самия себе си, помисли си Д’Агоста и се запита колко ли щеше да се зарадва, ако копелето получи куршум в главата от .45–калибровия пистолет на Пендъргаст. Вероятно щеше да е изненадата на живота му.

— Значи вашият партньор разузнава тази сграда. Ето, открива задния вход и забелязва, че пантите са почистени и смазани.

Той направи пауза, а Д’Агоста го гледаше вторачено с пълни с омраза очи.

— Естествено, стига до заключението, че тайно съм подготвил тази задна врата за мой изход. Започва да я наблюдава, готов да ме гръмне, щом се появя.

Как само се наслаждаваше на своя глас копелето!

— Е, лейтенант, какво мислите? Проследихте ли моята мисъл дотук? – Той замислено го мушна с пръст в брадичката. – Обаче знаете ли какво? Не мисля , че наблюдава задната врата. И знаете ли защо?

Той отново започна да обикаля масата.

— Защото като умен човек, знаейки колко умен съм аз, вашият приятел ще продължи мисълта си нататък. И ще реши, че смазаните панти всъщност са уловка. Ще заключи, че съм смазал вратата, за да го заблудя да си мисли, че ще изляза оттам.

Потънал в мисли, той направи още няколко крачки.

— И така, какво ще направи? Ще наблюдава входната врата!

Тих смях.

— Добре, значи сега наблюдава предната врата. Но от каква позиция? Както всеки ловец знае, едрият дивеч обикновено не очаква нападение отгоре. Най-добрият начин за лов на елени например е от чакало в дърво.

Бавни крачки.

— Хората са като елените. Не им минава през ума да погледнат нагоре. Затова агент Пендъргаст се изкатерва на изсъхналия дъб пред сградата, удобно разположен и в дълбока сянка. Сега, когато говоря, предполагам, вече се е качил на дървото с пистолет, насочен към вратата на товарната рампа, очаквайки да изляза оттам.

Никаква логика, колкото и да е сложна, помисли си Д’Агоста, няма да отърве главата на този кучи син. Пендъргаст ще го пързаля както си иска. Задникът няма да оцелее и пет минути.