Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Джейкъб крачеше бързо пред своя по-малък брат, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, а дъхът му се кълбеше в мразовития декемврийски въздух. Брат му Райън носеше кората с яйца, току-що купена в близката бакалия с пари, които Джейкъб беше откраднал от портмонето на майка им.

— Първо, защото старецът е истински задник – каза Джейкъб на брат си. – Второ, защото е расистки задник. Разкрещя се на Нгуенови и ги нарече „жълтури“, нали помниш? – Да, но… – Трето, защото ме пререди на опашката пред касите в супера и ме напсува, когато казах, че не е честно. Помниш това, нали? – Разбира се, че го помня, но… – Какво но ? – Джейкъб се обърна с лице към по-малкия си брат. – Ами ако има пистолет? – Няма да застреля две деца я! Както и да е. Отдавна ще сме изчезнали, когато лудият стар пърдел разбере какво се е случило. – Може да се окаже от мафията. – Мафия? С име като Баскъм? Ако се казваше Гаргулио или Тарталия, нямаше да го направим. Той е само един дърт пърдел, на когото трябва да бъде даден урок. – Изведнъж се вторачи в Райън с внезапно подозрение. – Нали няма да се изнижеш и да ме оставиш сам? – O, не. – Добре, тогава. Хайде да вървим.

Джейкъб се обърна и продължи надолу по Осемдесет и четвърто авеню, след това зави по 122-ра улица. Намали крачка и тръгна леко по тротоара, все едно е излязъл на вечерна разходка. От двете страни на улицата се издигаха главно еднофамилни и двуфамилни къщи, типични за този жилищен район в Куинс, украсени с гирлянди от коледни лампички.

Той забави още крачка.

— Виж къщата на стареца – каза на брат си. – Тъмна като гроб.

Единствената без лампички. Какъв Гринч {1} 1 Главният герой от американския анимационен филм „Как Гринч открадна Коледа“. – Б. пр. , а?

Къщата се издигаше в далечния край на улицата. Уличните лампи, които надничаха през клоните на обезлистените дървета, хвърляха паяжина от сенки върху замръзналата земя.

— Добре, продължаваме да се разхождаме, все едно нищо не става. Отваряш кората, изсипваме купчина яйца на колата му и свиваме зад ъгъла и продължаваме да вървим. – Той ще разбере, че сме били ние. – Стига глупости. Сега вечерта? Между другото всички деца в махалата го мразят. И по-голямата част от възрастните. Всички го мразят. – Ами ако ни подгони? – Този дърт пръч? След седем секунди ще получи сърдечен удар. – Джейкъб се изкиска. – Когато яйцата се стоварят върху колата му, като едното нищо веднага ще замръзнат. Обзалагам се, че ще му се наложи десет пъти да я мие, докато ги махне.

Джейкъб започна да наближава къщата по тротоара и закрачи още по-внимателно. Виждаше синьото сияние в панорамния прозорец на двуетажната къща. Баскъм гледаше телевизия.

— Идва кола! – прошепна той. Те приклекнаха зад някакви храсталаци, когато една кола зави иззад ъгъла и започна да се спуска надолу по улицата, а лъчите от фаровете й се плъзгаха по всичко наоколо и го осветяваха. Когато отмина, Джейкъб почувства как сърцето му блъска.

Райън подхвърли:

— Може би не бива… – Млъквай. – Джейкъб излезе от храсталаците. Улицата беше твърде осветена за неговия вкус. Светлината идваше не само от уличните лампи, но и от коледната украса: светещи Дядо Коледовци, северни елени и сцени с яслите, разположени на моравите пред къщите. Парцелът на Баскъм поне беше малко по-тъмен.

Сега вече се приближаваха много бавно, като се придържаха към сенките на паркиралите покрай улицата автомобили. Колата на Баскъм, зелен „Плимут Фюри“ от 1971, който той пастираше всяка неделя, беше спряна в автомобилната алея колкото може по-навътре. Докато се придвижваше, Джейкъб видя неясната фигура на възрастния мъж, седнал в стол с висока облегалка, вторачен в екрана на огромния телевизор.

— Стой. Той е там. Дръпни си шапката надолу и вдигни качулката. И шала.

Те оправиха връхните си дрехи, за да се прикрият по-добре, и зачакаха в мрака между един голям храсталак и автомобила. Секундите отлитаха една по една.

— Студено ми е – оплака се Райън. – Млъквай.

Въпреки това продължиха да чакат. Джейкъб не искаше да го направят, докато възрастният мъж седеше в креслото. Ако решеше да се изправи и обърне, щеше да ги види. Трябваше да изчакат, докато се качи на горния етаж.

— Може да висим тук цяла нощ. – Млъкни.

В този момент дядката стана. Брадатата му физиономия и кльощавото тяло бяха осветени от синята светлина, докато минаваше край телевизора на път за кухнята.