Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Сигурно. – Пендъргаст вдигна чаената чаша до устните си и отпи глътка. – Друсала ли се е?

— Вероятно. Много от тях го правят, независимо дали са богати, или бедни. Не е регистрирана, но няколко пъти е била задържана в нетрезво състояние за непристойно поведение. Последният път е преди шест месеца. Кръвната проба установила кокаин в организма. Никога не са й повдигани обвинения. Съставяме списък на всички лица, свързани с нея. Има доста голям кръг от познати и приятели. Повечето от горния източен край на Манхатън като нея. Дечица с попечителски фондове и от европейската златна младеж. Веднага щом бъде съобщено на бащата, с все сили ще се захванем с нейните другарчета. Разбира се, ти също ще участваш.

Проктър донесе чашата кафе.

— Значи смяташ, че още не знае? – попита Пендъргаст.

— О, не… самоличността й стана известна едва преди час. И това отчасти е причината да съм тук.

Веждите на Пендъргаст се стрелнаха нагоре и по лицето му се изписа неудоволствие.

— Нали не очакваш, че ще отида да изкажа своите съболезнования?

— Не е изказване на съболезнования. Правил си го и преди, нали? Това е част от разследването.

— Да съобщя на този милионер новината, че дъщеря му е била убита и обезглавена? Не, благодаря.

— Виж, не е въпрос на избор. Трябва да го направиш. Ти си от ФБР. Трябва да му покажем, че сме хвърлили всички сили за решаването на този случай. Ние и вие. А и твоят началник сигурно ще чуе, че не си бил там, и тогава лошо ти се пише.

— Мога да се оправя с неудоволствието на Хауърд Лонгстрийт. В момента изобщо не съм в настроение да напусна библиотеката си, за да изказвам съболезнования.

— Трябва да видиш реакцията му.

— Мислиш, че е заподозрян?

— Не, но е възможно убийството да е свързано с неговите бизнес дела. Искам да кажа, че се очаква този тип да е никаквец от световна класа. Съсипал е кариерата на мнозина, завзел е много компании чрез враждебно поглъщане. Може би е вбесил погрешните хора и те са убили дъщеря му, за да му го върнат.

— Скъпи Винсънт, не в това е моята сила.

Д’Агоста се раздразни. Почувства, че лицето му пламна. Обикновено оставяше Пендъргаст да прави каквото иска, но сега беше на погрешен път. Агентът не пропускаше да сграбчи възможността. Какво, по дяволите, ставаше с него?

— Виж, Пендъргаст, направи го за мен, ако не за случая. Моля те като приятел. Наистина, моля те. Не мога да отида сам там. Просто не мога.

Почувства вторачения ясен поглед на Пендъргаст върху себе си за почти цяла минута. След това агентът вдигна чаената чаша, изпи чая и я върна на мястото й с въздишка.

— Не мога да откажа на подобна молба.

— Чудесно. – Д’Агоста се изправи, оставяйки кафето си недокоснато. – Трябва да тръгваме. Проклетият репортер Брайс Хариман души наоколо като хрътка. Новината може всеки момент да изскочи. Не можем да оставим Озмиян да научи за дъщеря си от някой жълт вестник.

— Добре. – Пендъргаст се обърна и тогава като по магия Проктър се появи отново в рамката на вратата.

— Проктър, докарай колата пред входа, моля – нареди агентът.

Ретро ролс-ройсът „Силвър Рейт“ с Проктър на волана – нелеп в тесния, претъпкан с хора лабиринт на Долен Манхатън – се промъкваше през задръстването по Уест Стрийт и наближаваше седалището на „Дигитален потоп“ в средата на Силикон Али. Кампусът на компанията се състоеше от две големи сгради, заемащи цяла пряка между „Уест“, „Норт Мор“ и „Гринуич“. Едната беше масивна някогашна печатница, построена през XIX век, а другата чисто нов небостъргач, издигащ се петдесет етажа. И от двете сгради, помисли си Д’Агоста, вероятно се откриват убийствени гледки към река Хъдсън и в другата посока към силуета на Долен Манхатън.

Д’Агоста се беше обадил предварително, че идват да се срещнат с Антон Озмиян и че разполагат с информация за неговата дъщеря. Сега, когато влязоха в подземния паркинг под небостъргача на „Дигитален потоп“, служителят, който говори с Проктър, посочи паркомястото точно до будката, маркирано „Озмиян 1“. Още преди да бяха успели да слязат от колата, се появи мъж в тъмносив костюм.

— Господа? – Той се приближи, без да протегне ръка. – Мога ли да видя вашите служебни документи?

Пендъргаст извади значката си и с движение на китката отметна капака на калъфчето. Д’Агоста направи същото. Без да ги докосва, мъжът ги проучи внимателно.

— Моят шофьор ще остане в колата – каза Пендъргаст.

— Добре. Господа, последвайте ме.