Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

На Д’Агоста му хрумна, че ако мъжът се беше изненадал да види агент на ФБР и ченге да пристигат с „Ролс-Ройс“, не го показа.

Последваха го в частния асансьор до паркинга, който техният придружител задейства с ключ. Със свистене, приглушавано от дебелата тапицерия на стените, асансьорът се понесе стремително нагоре и след минута се озоваха на последния етаж. Вратите се отвориха безшумно към онова, което очевидно беше шефският етаж. Д’Агоста видя, че интериорът е решен в матирано стъкло, полиран черен гранит и полиран титан. Пространството имаше дзен излъчване със своята празнота. Мъжът закрачи енергично и те го последваха през широката чакалня, извита като корабен мостик, който водеше към двукрила врата от бреза, чиито крила безшумно се плъзнаха встрани, когато ги наближиха. Зад нея се простираха група външни офиси, заети от мъже и жени, облечени, както Д’Агоста реши, според дрескода на Силициевата долина: ежедневен шик от черни тениски, ленени сака, тесни джинси и онези испански обувки, които бяха толкова популярни. Как се наричаха? А, да – „Пиколинос“.

Най-накрая стигнаха до онова, което Д’Агоста предположи, че е бърлогата на предприемача: друга извисяваща се двукрила врата от бреза. Тя беше толкова голяма, че в нея беше вградена по-малка врата за ежедневно ползване.

— Господа, моля изчакайте тук за малко. – Мъжът се промуши през по- малката врата и я затвори зад себе си.

Д’Агоста стрелна поглед към Пендъргаст. Иззад затворената врата се чу приглушен глас, който се извиси в обуздан гняв. Д’Агоста не можеше да различи думите, но значението им беше напълно ясно: на някой нещастник му триеха сол на главата. Гласът се издигаше и снишаваше, сякаш каталогизираше цял списък от оплаквания. И тогава се възцари неочаквана тишина.

Миг след това вратата се отвори. От нея излезе мъж с побелели коси, висок, привлекателен, облечен безукорно, който плачеше като дете. Лицето му беше мокро от сълзите.

— Не забравяй, че държа теб отговорен! – извика един глас след него от офиса зад вратата. – Заради това шибано изтичане от вътрешен човек бълваме кода за платения софтуер из целия интернет! Намери копелето, което е решило да се прави на благодетел, или ще го отнесеш ти!

Мъжът залитна край тях като слепец и продължи нататък към района на чакалнята.

Д’Агоста стрелна отново поглед към Пендъргаст, за да види неговата реакция, но такава нямаше. Лицето му както обикновено беше безизразно. Полицаят се зарадва да види агента отново във форма, поне на пръв поглед. Фино изваяното му лице беше толкова бледо, сякаш бе направено от мрамор, а очите му грееха особено ярко в студената естествена светлина, заливаща помещението. Обаче беше слаб като някое проклето бостанско плашило.

При вида на изпосталелия до такава степен мъж Д’Агоста леко се изнерви и набързо се смъмри наум. След женитбата му неговата съпруга Лора Хейуърд се бе погрижила да си купува само двуредни костюми от по-добрите италиански производители на мъжка мода като „Бриони“, „Равацоло“ и „Дзеня“, както и ризи от лен и памук от „Брукс Брадърс“. Единственият намек за униформа беше лейтенантската лента на ревера му. Трябваше да признае, че Лора наистина беше променила неговото отношение към облеклото, изхвърляйки всички кафяви костюми от полиестер. Откри, че обличайки се като звезда, се чувства уверен, макар колегите да го закачаха, че с тези двуредни костюми прилича на мафиот. Всъщност това донякъде дори му беше приятно. Трябваше само да внимава да не засенчи своя началник, капитан Глен Сингълтън, който беше известен в Нюйоркското полицейско управление като конте.

Техният придружител се появи.

— Господин Озмиян ще ви приеме сега.

Последваха го през малката врата в голям ъглов офис, който, макар и огромен, не създаваше усещането, че си в пещера. Големите прозорци гледаха на юг и на запад. Хладните, елегантни страни на Фрийдъм Тауър {4} 4 Разговорното наименование на новата сграда на Световния търговски център след унищожаването на „близнаците“ на 11.IX.2001 г. от ислямисти. – Б. пр. изпълваха единия от прозорците. Изглеждаше толкова близо, че на Д’Агоста се стори, че може да я докосне с ръка. Иззад черното гранитно писалище, което приличаше на струпани за гробница каменни плочи, излезе мъж. Беше слаб, висок, аскетичен, много красив. Черната му коса бе започнала да посивява на слепоочията. Прошарената му брада беше ниско подстригана. На носа му имаше очила със стоманени рамки. Носеше дебело плетено на фигури поло от кашмир, черни джинси и черни обувки. Монохроматичният ефект беше драматичен. Нямаше вид на човек, който току-що е набивал обръчите на някого, но не изглеждаше и много дружелюбен.