Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Прекалено раздразнен, за да заспи, Кантучи седна в леглото, запали нощната лампа и се заоглежда за телефона. Отхвърли завивките, стана от леглото, огледа пода около нощното шкафче, където би могъл да е паднал, и накрая отиде при дървения камериер, където беше закачил панталоните и сакото си. Бързата проверка показа, че и там го няма. Това вече беше дори повече от неприятно.

Не държеше часовник на нощното шкафче, но алармата имаше цифров часовник, така че отиде при нея и отвори капачето на пулта. И сега преживя най-неприятната изненада: пултът беше тъмен, екранът на часовника празен, а индикаторът за състоянието на алармата показваше, че е изключена. Въпреки това в къщата имаше ток и екранът на камерите за видеонаблюдение до пулта на алармата продължаваше да работи. Много странно.

Кантучи за първи път усети пристъп на страх. Алармената система беше най-модерната и най-добрата, която можеше да се купи. Не само беше специално прокарана в къщата, но имаше свое собствено захранване и не по-малко от две копия на програмата в случай на срив в захранването или технически проблеми, както стационарна, клетъчна и сателитна телефонна връзка с охранителната фирма.

И ето че не работеше.

Кантучи, бившият главен прокурор на Ню Джърси, който беше разбил криминалния клан Отранто, преди сам да стане адвокат на мафията за конкурентната фамилия Бонифаци, и получи повече кървави клетви за отмъщение, отколкото можеше да преброи, естествено се притесняваше за своята сигурност.

Екранът на видеонаблюдението работеше както трябва и правеше онова, което се очакваше от него: показваше последователно изображенията на всички камери в сградата. Бяха общо двайсет и пет: по пет на етаж в къщата от кафяви тухли на Източна шейсет и шеста улица, където живееше сам. Имаше телохранител, който през деня стоеше при него в къщата, но си тръгваше, когато стоманените жалузи автоматично се спускаха всяка вечер в седем, превръщайки къщата в малка непристъпна крепост.

Докато гледаше как се сменят изображенията от камерите на всеки етаж, Кантучи изведнъж видя нещо чудновато. Натисна бутона, за да спре смяната на кадрите, и с ужас се вторачи в изображението. Въпросната камера наблюдаваше предния коридор на къщата, където се виждаше нарушител. Мъж, облечен в черно трико и с черна маска на лицето. Носеше композитен лък с четири пернати стрели, закрепени към него. Пета беше поставена в тетивата и той сякаш се готвеше да стреля. Копелето изглеждаше като нещо средно между Ватман и Робин Худ.

Това беше шибана лудост! Как беше минал този тип през стоманените жалузи? И как бе успял да влезе, без да задейства алармата?

Кантучи натисна паник бутона, но той, естествено, не работеше. А мобилния му телефон го нямаше. Съвпадение? Протегна ръка за стационарния телефон и залепи слушалката на ухото си. Не се чуваше сигнал.

Когато мъжът излезе от зрителното поле на камерата, Кантучи бързо натисна бутона за включване на следващата. Поне системата за видеонаблюдение работеше.

Сега, като се замисли за това, се запита защо мъжът не беше изключил и нея?

Фигурата се упъти към асансьора. Докато Кантучи гледаше, фигурата се спря пред него, протегна ръка в черна ръкавица и натисна бутона. Кантучи чу как механизмът тихо забръмча, докато кабината се спускаше от петия етаж, където беше неговата спалня, към партера.

Успя да пребори уплахата си. Досега срещу него бяха извършени шест атентата и всички се провалиха. Този беше най-невероятният от всички, но и той щеше да се провали. Все още имаше електричество. Можеше да го спре с едно натискане на копче и мъжът да се окаже в капан. Но не. Не .

Бързайки, Кантучи навлече халат, отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади от него една „Берета М9“ и допълнителен пълнител с петнайсет патрона, който пусна в джоба на халата. В пистолета вече имаше пълнител и патрон в патронника. Той беше сигурен в това, но все пак провери – всичко беше наред.

Бързо и тихо излезе в тесния коридор пред спалнята и зае позиция срещу асансьора, който вече беше започнал да се качва. Чуваше звънтенето при минаването на всеки етаж и тихото бръмчене на машинариите. Номерата на етажите светваха последователно, показвайки къде се намира: трети… четвърти… пети…

Той чакаше, заел позиция за стрелба, когато чу асансьорът да спира със звън. Преди още вратите да се разтворят, стреля в тях. Тежките 9-милиметрови куршуми „Парабелум“ пробиваха тънката ламарина, но въпреки това им оставаше достатъчно смъртоносна сила, след като преминат през нея. Броеше изстрелите, докато стреляше бързо, но точно: един, два, три, четири, пет, шест, като същевременно местеше дулото от горе надолу, за да е сигурен, че ще улучи всеки вътре. Имаше достатъчно муниции да довърши започнатото, след като вратите се отворят.