Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Милиардер, взел правосъдието в свои ръце. Боже опази! – Погледна към Д’Агоста. – Някаква връзка с деловите интереси на таткото? Нали разбираш, убий дъщерята, за да си го върнеш на бащата?

— Работим по въпроса. Забъркан е в куп съдебни дела, получил е и своя дял смъртни заплахи. Тези типове от интернет компаниите са като викингите.

Сингълтън изръмжа, после двамата останаха седнали няколко минути, потънали в мисли. Това беше начинът, по който капитанът управляваше случаите. Да седне с теб късно вечерта, когато сградата е празна, и да си поговорите. Затова беше толкова добро ченге и приятен началник, за когото да работиш. Най-накрая той се размърда на стола.

— Познаваш ли онзи тип от „Поуст“, който обикаля наоколо и си вре носа навсякъде, задава въпроси и тормози хората ми. Бива ли го?

— Той е задник, но обикновено стига до историята.

— Кофти работа. Тя вече е твърде голяма и само ще се раздува.

— Аха.

— А ФБР? Какъв е техният дневен ред? И как са решили, че става дума за федерално престъпление?

— Не се притеснявай, аз мога да работя с тях.

— Радвам се да го чуя. – Сингълтън стана. – Вини, вършиш страхотна работа. Обади се, ако имаш нужда от каквато и да е помощ или да сритам някого в задника.

— Да, капитане.

Сингълтън си тръгна. Д’Агоста хвърли със съжаление празното кенче в кошчето за боклук и се зае отново с безкрайния и досаден видеозапис.

Д’Агоста спря патрулката зад ограденото с полицейска лента място пред къщата. Слезе от колата, а от другата страна се показа неговият партньор сержант Къри. Д’Агоста спря за малко да огледа градската къща, построена от розов гранит по средата на тиха пряка между Второ и Трето авеню, по чието протежение се издигаха безлистни дървета гинко.

Жертвата, Кантучи, беше от най-лошия вид мафиотски адвокати, хлъзгав като змиорка. Беше на мушката им от две десетилетия, подложиха го на няколко съдебни процедури пред голямо жури от съдебни заседатели, но те така и не успяха да му отнемат разрешителното да се явява в съда. Той се оказа един от недосегаемите.

Сега обаче го бяха докопали, и то здравата. Д’Агоста се запита как убиецът е успял да преодолее страхотната охранителна система.

Той поклати глава, закрачи в мрака на декемврийската вечер към входната врата и се качи по стълбите пред нея. Къри я отвори и Д’Агоста влезе във фоайето, оглеждайки наоколо. Къщата си я биваше: пълна с редки антики, картини и персийски килими. Долови слабата миризма на различните химикали и разтвори, използвани от криминалистите. Те вече бяха свършили работата си, така че нямаше нужда да слага обичайните калцуни, боне и манта, за което Д’Агоста беше благодарен, докато вдишваше задушливия въздух, защото металните жалузи на къщата още бяха спуснати.

— Готов ли сте за огледа, сър? – попита Къри.

— Къде е консултантът по сигурността? Трябваше да ме посрещне тук.

От сенките излезе дребен афроамериканец с бяла коса, син костюм и осанка на сериозно достойнство. За него се говореше, че е един от най- добрите специалисти по електронна сигурност в града, и Д’Агоста с изненада установи, че изглежда най-малко на седемдесет.

Той протегна студена ръка:

— Джек Марвин – представи се с дълбок като на проповедник глас.

— Лейтенант Д’Агоста. Кажете ми, господин Марвин, как кучият син е проникнал през тази система за сигурност на стойност един милион?

Марвин се изкиска страховито.

— Много умно. Бихте ли искали да обиколим?

— Разбира се.

Марвин тръгна, крачейки живо надолу по централния коридор, а Д’Агоста и Къри го последваха. Д’Агоста се чудеше защо, по дяволите, Пендъргаст не беше дошъл, след като го помоли. Това беше случай, който щеше да го очарова, и като се има предвид съперничеството между Нюйоркското полицейско управление и ФБР, Д’Агоста си помисли, че прави услуга на агента, като го кани. От друга страна обаче, досега Пендъргаст не беше показал особен интерес към случая – колко неохотно само се бе съгласил да дойде с него при Озмиян.

— Това, което имаме в къщата – каза Марвин, докато ръцете му непрестанно бяха в движение, – е охранителна система „Шарпс & Гънд“. Системата е повече от модерна – тя е най-добрата, която съществува. Предпочитана е от арабските петролни магнати и руските олигарси. – Той направи пауза. – Има двайсет и пет охранителни камери, разпределени из къщата. Ето една – той посочи към един ъгъл на тавана, – там още една, там също, а там е последната. – Пръстът му се движеше бързо. – Всеки сантиметър е покрит.