Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Вратите се плъзнаха настрани. За голяма изненада на Кантучи асансьорът се оказа празен. Той се наведе вътре и пусна няколко куршума през тавана, за да се увери, че мъжът не се крие там. След това натисна копчето за спиране, задържайки асансьора на петия етаж, за да не може да бъде повече използван.

Кучият му син. Единственият друг начин да се качи до този етаж бяха стълбите. Мъжът имаше лък и стрели. Кантучи, от друга страна, разполагаше с пистолет и беше експерт в стрелбата. Взе бързо решение: не чакай, а нападни . Стълбището беше тясно, с площадка на всеки етаж. Неподходяща обстановка за стрелба с лък, но идеална за използване на пистолет в близък бой.

Разбира се, беше възможно и нападателят да има пистолет, обаче изглеждаше решен въпреки всичко да използва своя лък. Във всеки случай Кантучи нямаше да рискува.

С приготвен за стрелба пистолет започна да слиза по стъпалата, готов да открие огън. Босите му крака почти не вдигаха шум. Чак когато слезе до втория етаж, осъзна, че мъжа го няма на стълбището. Вероятно се беше качил и слязъл на някой от по-ниските етажи. Обаче на кой? Къде беше той, по дяволите?

Кантучи излезе от стълбището през площадката на втория етаж и покривайки ъглите, влезе в коридора. Беше празен. Единият му край минаваше под арка във всекидневната, а другият свършваше пред затворената врата на банята.

Той бързо провери екрана на системата за видеонаблюдение в коридора, прехвърляйки се от камера на камера. Ето го! На третия етаж, значи над него, и се промъкваше по коридора към музикалния салон. Какво правеше? Кантучи беше склонен да си помисли, че има работа с луд, но нападателят се движеше преднамерено, сякаш изпълняваше някакъв план. Но какъв? Дали не се готвеше да открадне страдивариуса?

Боже, точно така. Това трябва да е .

Неговото най-скъпо притежание: цигулката на Страдивариус „Аморозо“ от 1669 г., която някога била собственост на Уелингтънския херцог. Тя, освен собствения му живот, беше причината Кантучи да инсталира свръхсигурната охранителна система в къщата си.

Той гледаше как фигурата влиза в музикалния салон и затваря вратата зад себе си. Натисна бутона за камерата в помещението и видя как мъжът се приближава към сейфа, в който беше цигулката. Как възнамеряваше да проникне в сейфа? Предполагаше се, че е неразбиваем. Разбира се, копелето вече се беше справило със сложната алармена система. Кантучи беше достатъчно умен да допусне най-лошото.

Очевидно нападателят беше чул изстрелите. Сега знаеше, че Кантучи е въоръжен и го търси. Какво ли си мислеше? В нищо от случващото се нямаше смисъл. Гледаше го как се спря пред сейфа и набра няколко числа на клавиатурата. Очевидно погрешни. После извади малка сребриста кутия – някакъв електронен уред – и го закачи на предницата на сейфа. Докато го правеше, остави лъка и стрелата на пода.

Сега настъпи мигът на Кантучи. Знаеше къде е мъжът и къде щеше да се намира през следващите поне пет минути. Освен това знаеше, че е оставил лъка и стрелата на пода. Мъжът щеше да е зает с уреда и сейфа.

Придвижвайки се тихо, Кантучи се качи по стълбите на третия етаж, надникна през касата на вратата и видя, че музикалният салон още е затворен, а нападателят – вътре. Промъкна се по покрития с мокет коридор с босите си крака и се спря пред затворената врата. Можеше да я отвори рязко и да застреля мъжа много преди кандидат–крадецът да успее да вдигне този смешен лък и стрелата, за да я пусне срещу него.

С плавно целенасочено движение той хвана топката на дръжката с лявата ръка, блъсна вратата да се отвори и се хвърли вътре с вдигнат пистолет, насочен срещу сейфа.

Нямаше никого. Помещението беше празно.

Кантучи замръзна, осъзнавайки, че е попаднал в капан. Рязко се завъртя на пета и започна да стреля в помещението зад гърба си и продължи, докато стрелата профуча във въздуха, улучи го в гърдите и го запрати в стената. Втората и третата стрела, изстреляни в бърза последователност, заковаха тялото му здраво за стената – трите, подредени в триъгълник, пронизваха сърцето му.

Нападателят, който беше заел позиция в отворената врата на помещението от другата страна на коридора, отиде пред жертвата, държана права от трите стрели, с килната напред глава и отпуснати надолу ръце. Убиецът се протегна и светна лампите в коридора. Облегна лъка на стената и огледа жертвата бавно и преднамерено от главата до петите. След това с две ръце хвана увисналата й глава. Вдигна я и погледна в отворените, но вече невиждащи очи. С палец повдигна горната устна на жертвата, леко завъртя главата и набързо огледа зъбите, които бяха бели, правилни и без дупки. Прическата й беше скъпа, кожата на лицето – гладка и стегната. За своите шейсет и пет години Кантучи се беше грижил много добре за себе си.