Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Господин Озмиян?

Предприемачът се обърна към мъжа и заговори с дрезгав, но спокоен глас.

— Излез. Заключи вратата. Намери Исабел. Никой освен нея не може да влиза.

— Да, сър. – Мъжът излезе почти на бегом.

Изведнъж Озмиян заплака, хълцайки истерично. След известно колебание Д’Агоста го приближи, хвана го под ръка и го заведе да седне отново на креслото, където той рухна. Обгърна гръдния си кош с ръце се и започна да се клати напред–назад, хълцайки и зяпайки за въздух.

Минута–две по-късно излезе от това състояние. Измъкна носна кърпа от джоба и грижливо подсуши лицето си. След това дълго седя неподвижно, докато се съвземаше.

Най-накрая поиска с равен глас:

— Разкажете ми всичко.

Д’Агоста прочисти гърло и започна. Разказа как двете деца са намерили трупа в гаража, скрит под листовете хартия, и как с него се зае отдел „Убийства“. Беше пратил пълен екип криминалисти на мястото, оглавяван от най-добрите в професията, и описа как в момента върху случая работят повече от четиресет детективи. Отдел „Убийства“ е определил случая като приоритетен с пълното сътрудничество на ФБР. Той украсяваше нещата колкото може, докато мъжът слушаше с наведена глава.

— Имате ли някакви теории кой го е извършил? – попита той, когато Д’Агоста свърши.

— Още не, но ще имаме. Давам ви дума, че ще намерим човека, който го е извършил. – Д’Агоста заекна, чудейки се как ще му каже за обезглавяването. Не можеше да задълбае в тази подробност, но знаеше, че трябва да го направи, преди тази среща да свърши. Медиите вече щяха да са я оповестили. И най-ужасното от всичко: как щяха да поискат от човека да разпознае безглав труп. Трупът на неговата дъщеря. Знаеха, че е тя, от пръстовите отпечатъци, но законът още изискваше физическо разпознаване дори когато, както в този случай, това е безсмислено и жестоко.

— След като разпознаете трупа – продължи Д’Агоста, – ако се чувствате способен, бихме искали да разговаряме с вас. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да научим всичко за нейните познати, за които знаете: имена и информация как да се свържем с тях. Бихме искали да научим за трудностите в живота й или във вашия бизнес и личен живот – всичко, което би могло да има връзка с убийството. Колкото и неприятни да са тези въпроси, сигурен съм, вие осъзнавате, че трябва да ги зададем. Колкото повече знаем, толкова по-скоро ще хванем лицето или лицата. Разбира се, ако искате, може да присъства адвокат, но това не е нужно.

Озмиян се поколеба.

— Сега?

— Бихме предпочели да разговаряме в управлението на „Полис Плаза“. След като разпознаете трупа. Може би по-късно днес следобед, ако се чувствате способен?

— Вижте, аз… аз съм готов да помогна. Убита… о, Боже, помогни ми…

— Има още нещо – каза с тих глас Пендъргаст, който веднага накара Озмиян да млъкне. Магнатът вдигна лице от дланите, в които го беше захлупил, и погледна към агента със страх в очите.

— Какво? – попита той.

— Трябва да се подготвите да разпознаете своята дъщеря по телесни особености: дерматологични характерни черти, татуировки, белези от операции. Или с помощта на други средства. Например нейните дрехи и лични вещи.

Озмиян примигна.

— Не разбирам.

— Дъщеря ви е намерена обезглавена. Ние… още не сме намерили главата.

Озмиян дълго остана вторачен в Пендъргаст, после погледът му се измести и се спря на Д’Агоста.

— Защо ?– прошепна той.

— Това е въпрос, чийто отговор и ние много искаме да намерим – каза Пендъргаст.

Озмиян остана свлечен на креслото. Най-накрая каза:

— На излизане оставете на моя асистент адреса на моргата и на мястото, където искате да ме разпитате. Ще бъда там в два следобед.

— Добре – каза Пендъргаст.

— А сега ме оставете сам.

Марк Кантучи се събуди с рязко движение точно когато самолетът в неговия сън щеше да се гмурне в океана. Лежеше в мрака, а блъскащото му сърце забавяше ритъм, докато познатата и удобна обстановка на неговата спалня бавно добиваше форма около него. Ужасно беше уморен от този повтарящ се сън, в който е на самолет, отвлечен от терористи. Те нахлуха в кокпита и заключиха вратата. Мигове след това самолетът рязко наведе нос и с пълна скорост се гмурна надолу към далечното бурно море, докато той гледаше от прозореца как черната вода бързо наближава и знаеше, че краят е неизбежен.

Лежеше в леглото и се питаше дали да запали лампата и да почете малко, или да се опита да заспи отново. Колко беше часът? Помещението беше много тъмно, защото металните жалузи на прозорците бяха спуснати, така че не можеше да добие представа за часа. Протегна ръка за мобилния си телефон, който държеше на нощното шкафче. Къде ли беше? Възможно бе да е забравил да го сложи там. Навиците му бяха точни като часовник. Все пак обаче беше забравил, защото телефона определено го нямаше.