Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Крайно време беше – каза той и посочи към мястото за сядане до писалището си с жест, който не беше предложение, а по-скоро заповед. – Дъщеря ми е изчезнала от четири дни. И най-накрая съм удостоен с посещението на властите. Седнете и ми кажете какво става.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст и видя, че той не се готви да седне.

— Господин Озмиян – започна агентът, – кога за последен път видяхте дъщеря си?

— Няма да минаваме отново през това. Разказах тази история над дузина пъти по телефона на…

— Моля ви, само два въпроса. Кога за последен път видяхте дъщеря си?

— Преди четири дни на вечеря. След това излезе с приятели. И повече не се върна.

— А вие кога точно се обадихте на полицията?

Озмиян въздъхна.

— Около десет часа на следващата сутрин.

— Не бяхте ли свикнали да се прибира късно?

— Не и толкова късно. Какво точно…

Изражението на мъжа се измени. Д’Агоста си помисли, че трябва да е прочел нещо по лицата им. Този тип имаше страхотни инстинкти.

— Какво има? Намерихте ли я?

Д’Агоста се приготви да заговори, когато за най-голяма негова изненада Пендъргаст го изпревари.

— Господин Озмиян – каза той с тих и равен глас, – имаме лоши новини. Дъщеря ви е мъртва.

Мъжът изведнъж заприлича на прострелян. Действително залитна и трябваше да се хване за облегалката на един от столовете, за да остане прав. Лицето му на мига пребледня, устните му започнаха да мърдат, но от устата му се чуха само нечленоразделни звуци. Залитна отново и Д’Агоста пристъпи към него и го хвана под ръка.

— Сър, хайде да седнем.

Мъжът кимна безмълвно и се остави да бъде отведен при един от столовете. Както го беше хванал под мишницата, Д’Агоста го усети лек като перце.

Устните на Озмиян оформиха наречието „как“, но се чу само струята въздух.

— Била е убита – отговори Пендъргаст много тихо. – Трупът й беше открит снощи в един изоставен гараж в Куинс. Тази сутрин успяхме да установим нейната самоличност. Дойдохме тук, защото искахме да го чуете официално, преди да излезе в медиите, което ще стане всеки момент. – Въпреки прямотата на думите гласът на Пендъргаст успяваше по някакъв начин да изрази дълбоко съчувствие и тъга.

Устните на мъжа отново се раздвижиха. Чу се една-едничка сподавена дума:

— Убита?

— Да.

— Как?

— Била е застреляна в сърцето. Смъртта е настъпила веднага.

— Застреляна? Застреляна ? – Лицето му бе започнало да си възвръща цвета.

— След няколко дни ще знаем повече. Боя се, че трябва да разпознаете трупа. Разбира се, ще се радваме да ви съпроводим дотам.

По лицето на мъжа бяха изписани объркване и ужас.

— Но… убита ? Защо?

— Разследваме само от няколко часа. Изглежда е убита преди четири дни и трупът е оставен в гаража.

В този момент Озмиян стисна подлакътниците на креслото и отново се изправи на крака. Лицето му от бледо беше порозовяло и сега стана огненочервено. Остана известно време неподвижен, като местеше очи от Пендъргаст върху Д’Агоста и обратно. Д’Агоста видя, че се е съвзел, и усети, че всеки момент ще изригне.

— Вие – започна той, – копелета мръсни!

Мълчание.

— Къде беше ФБР през изминалите четири дни? Грешката е ваша! Вие сте виновни ! – Гласът му, който започна като шепот, прерасна в рев, слюнка пръскаше от устните му.

Пендъргаст го прекъсна с тих глас:

— Господин Озмиян, вероятно когато сте съобщили за нейното изчезване, е била вече мъртва. Мога да ви уверя, че беше направено всичко, за да бъде намерена. Всичко.

— О, вие, некадърни задници, винаги казвате това. О, вие, лъжливи… – Гласът му пресекна, все едно беше глътнал прекалено голяма хапка. Той се закашля, пръскайки слюнки, а лицето му стана лилаво. С яростен рев пристъпи напред, грабна тежката скулптура от близката стъклена маса, вдигна я и стовари на земята. Залитайки, стигна до една бяла дъска и я блъсна настрани, с ритник събори стоящата лампа, грабна някаква награда, направена от глина, от писалището и я запрати върху стъклената маса. И двете се пръснаха с ужасен трясък, запращайки на всички страни късчета стъкло и чирепчета, които се посипаха като дъжд по пода.

В този момент техният придружител в тъмносивия костюм влетя през вратата.

— Какво става? – извика той диво, смаян от съсипията, която се откри пред очите му, и от вида на своя началник, толкова изгубил контрол. Човекът трескаво местеше очи между Озмиян, Д’Агоста и Пендъргаст.

Влизането му сякаш изключи нещо в Озмиян и той прекрати бесуването, като спря по средата на помещението, дишайки тежко. Челото му беше одрано от парче стъкло и от раната се стичаше струйка кръв.