Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Разбрали сте всичко това?

— Разбира се.

Д’Агоста кимна впечатлен.

— Нашият извършител прониква в буса, взема частта, сменя картата памет с друга, в която има зловреден софтуер, и я връща на място. Техниците се връщат, взимат нещата си и частта, влизат в къщата, отварят непроницаемия сейф с кода, даден им от централата, инсталират я и си тръгват. Зловредният софтуер влиза в системата и я завладява. Изцяло . Този софтуер отваря входната вратата на убиеца и я заключва, след като влиза. Той изключва телефоните и периметровата охрана, детекторите за движение и сензорите за натиск, но оставя охранителните камери да работят. Дори отключва сейфа, за да може извършителят да прибере твърдите дискове, когато си тръгва.

— Как може някакъв анонимен извършител да знае за системата достатъчно, за да може да създаде зловредния софтуер? – попита Д’Агоста.

— Не може.

— Искате да кажете, вътрешна работа?

— Без никакво съмнение. Извършителят трябва да е декомпилирал {7} 7 Декомпилаторът е важен инструмент за софтуерното обратно инженерство. – Б. пр. фирмения софтуер на системата, за да напише своя зловреден софтуер. Знаел е точно какво прави и е бил наясно с начина, по който фирмата си върши поддръжката. Нямам съмнение, че е забъркан настоящ или бивш служител на „Шарпс & Гънд“. И не кой да е, а човек, запознат подробно с процеса на инсталиране точно на тази система.

Това беше отлична следа. Но таванът започна да действа зле на Д’Агоста. Беше плувнал в пот, а въздухът бе задушен. Нямаше търпение да излезе обратно в декемврийския студ.

— Кажете, свършихме ли?

— Така мисля. – Вместо да тръгне към стълбището обаче, Марвин сниши глас. – Трябва да ви кажа нещо, лейтенант. Когато се опитах да получа списък на настоящите и бивши служители на „Шарпс & Гънд“, все едно се блъснах в каменна стена. Изпълнителният директор Джонатан Ингмар е първокласен в създаване на препятствия…

— Марвин, оставете на нас да се оправяме с него. – Прегръщайки го през раменете, Д’Агоста буквално го насочи към стълбището. Слязоха в зоната с по-хладен въздух.

— Всичко е в моя доклад – каза Марвин. – Техническите подробности, спецификациите на системата, механизмите. Утре ще го имате.

— Благодаря ви, господин Марвин. Свършили сте отлична работа. Когато слязоха на петия етаж, Д’Агоста с благодарност си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Мартини?

В апартамента на Пето авеню, чиято всекидневна гледаше към Сентръл Парк и езерото „Жаклин Кенеди Онасис“, чиято повърхност блестеше на късното следобедно слънце, Брайс Хариман се отпусна отново на дивана в стил Луи XIV, запазвайки хладното си държане, а репортерският бележник лежеше на коляното му. Разбира се, бележникът беше само поза, защото всичко се записваше на мобилния телефон, скрит в малкото джобче на сакото му.

Беше единайсет сутринта и за Хариман не беше нещо ново, че хората посягат към коктейлите още преди обяд. Беше израснал в подобна среда, но в този случай беше на работа и искаше да запази сетивата си ясни. От друга страна, виждаше, че Изолда Озмиян, седнала срещу него на шезлонга, наистина отчаяно искаше да пийне… това беше нещо, което щеше да окуражи.

— С удоволствие – отговори Хариман. – Двойно, чисто, с кора от лимон.

С джин „Хендрикс“, ако ви се намира.

Видя как лицето й просветна.

— Аз ще взема същото.

Високият, прегърбен, печален иконом, който чакаше тяхната поръчка, отговори със сериозно кимване и едно:

— Да, госпожо Озмиян – преди да се завърти с доловимо скърцане и да изчезне в коридора на фантастично вулгарния и претрупан с мебели апартамент.

Хариман изпитваше определено превъзходство над тази жена и щеше да го използва в пълна мяра. Тя беше от типа хора, които той разбираше: човек, който се прави, че е част от висшите класи, и превръща това във весела бъркотия. Всичко в нея: от боядисаната й коса и прекаления грим до истинските диамантени бижута, чиито камъни бяха твърде големи, за да бъдат елегантни – го караше да потиска желанието си да поклати глава. Тези хора никога нямаше да се научат. Никога нямаше да разберат, че вулгарни диаманти, удължените лимузини, лицата, напомпани с ботокс, английските икономи, огромните къщи в Хамптънс са социалният еквивалент на това да носиш табела с надпис:

Аз съм новобогаташ, опитвам се да подражавам на по-висшите и си нямам понятие как.

Самият Брайс не беше новобогаташ. Нямаше нужда от диаманти, коли, къщи и икономи, за да обяви този факт. Единственото, от което имаше нужда, беше неговата фамилия: Хариман. Онези, които знаеха – знаеха. А за онези, които не знаеха, нямаше защо да го е грижа.