Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Той се възползва от мен – продължи Изолда, – нямах никаква представа в какво се забърквам. Взе едно сладко чуждестранно момиче и го смаза ето така. – Тя взе една от украсените с волани възглавници, изви я заплашително и я захвърли настрана. – Просто така.

— Какъв беше бракът ви?

— Сигурна съм, че сте чели всичко за това във вестниците.

Наистина, беше чел, а и лично написал доста. Както тя много добре знаеше. „Поуст“ беше взел нейната страна. Всички мразеха Антон Озмиян. Той правеше всичко възможно, за да го мразят.

— Винаги е полезно да го чуеш направо от източника.

— Беше избухлив. Боже, какъв нрав! Седмица след нашата женитба, само една седмица, той потроши всекидневната, разби колекцията ми от кристални мечета Крие на „Сваровски“ – едно по едно, хрус-хрус – ей така. Направо ми разби сърцето. Беше много груб.

Брайс си спомни историята. Тогава Озмиян разбрал, че тя се чука с треньора си по кросфит, както и с едно старо гадже от Украйна. Дори имаше слухове, че е оправила и двамата сутринта преди сватбата. Засега нищо ново. Опита се да твърди, че я набил, но това беше опровергано в съда. В края на краищата, тя започна дело за развод и измъкна деветдесет милиона от джоба му, което не е малко, дори той да беше милиардер на квадрат.

Брайс се наклони към нея, а гласът му беше изпълнен със съчувствие.

— Колко ли ужасно трябва да е било за вас.

— Трябваше да го предположа от самото начало, когато моята малка Пуфи го ухапа още първия път, когато се срещнахме. А след това…

— Чудя се – продължи Брайс, внимателно насочвайки разговора, – дали можете да ми кажете нещо за отношенията му с неговата дъщеря Грейс?

— Както знаете, тя е от първата му жена. Не беше моя и това е сигурно. Грейс – какво име. – Изолда пусна отровен смях. – Тя и Озмиян бяха близки. Двамата бяха от един дол дренки.

— Колко близки?

— Той я развали от глезене. През цялото време на следването си клатеше краката и се дипломира едва когато баща й подари на колежа нова библиотека. След това направи двугодишна обиколка из Европа, чукайки се един европейски боклук, после с друг. Прекара една година, купонясвайки в Ибиса. След това се върна отново в Америка, за да профуква парите на тате. Сигурна съм, че половината брутен вътрешен продукт на Колумбия се е дължал на нея.

Това беше нещо ново. По време на процеса дъщерята в по-голяма или по-малка степен беше недосегаема за медиите. Дори и „Поуст“ нямаше да въвлече едно дете в подобен развод. Сега обаче тя беше мъртва и Хариман усети как репортерският му радар започва силно да пиука.

— Нима искате да кажете, че е имала проблеми с наркотиците?

— Проблеми? Тя беше наркоманка!

— Просто консуматор или истинска наркоманка?

— Два пъти на рехабилитация в онази клиника за известни хора в Ранчо Санта Фе? Как се казваше? „По-малко използваният път“. – Тя отново се изсмя подигравателно.

Мартинито беше свършило и икономът й поднесе ново, без специално да му нарежда, отнасяйки празната чаша.

— За какъв наркотик говорим? Кокаин?

— Всякакви! А Озмиян просто я оставяше да прави каквото си иска! Направо я насърчаваше. Не, не беше добър баща.

Сега Хариман стигна до главния въпрос.

— Госпожо Озмиян, знаете ли нещо в миналото на Грейс, което би могло да е причина за нейното убийство?

— Момиче като нея винаги свършва зле. В Украйна си скъсах задника от работа. Сама стигнах до Ню Йорк. Никакви наркотици, никакъв алкохол. Хранех се със здравословни салати без подправки, правех упражнения в продължение на два часа всеки ден, лягах си рано, за да мога да спя най-малко десет часа…

— Има ли нещо, което може да е направила? Например да купува или продава наркотици, да се забърка с организираната престъпност или нещо друго, което е могло да доведе до нейното убийство?

— Търговия с наркотици? Не, не мога да си представя. Но в миналото й имаше нещо. Нещо ужасно. – Тя се поколеба. – Може би не трябва да го казвам… Озмиян ме накара да подпиша декларация за неразгласяване като част от споразумението за развод…

Гласът й заглъхна.

Хариман се почувства като златотърсач, който току-що е зърнал златната жила. Всичко, което трябваше да направи, беше да подуши наоколо и да изрови малко кирливи ризи. Обаче се направи на незаинтересуван. Беше научил, че е най-добре да оставиш тишината да подейства, вместо да задаваш настоятелни въпроси. Когато настъпи тишина, хората се чувстват задължени да говорят, за да я нарушат. Той се престори, че преглежда бележките си, оставяйки време на второто мартини да подейства.