Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Разбрано, сър.

— Ще престанеш ли с това „сър“?

— Добре.

— Познавам капитан Сингълтън. Той е разумен човек, но няма да търпи дълго нашата намеса без ясен федерален мандат. Също така знам, че те свързва дългогодишно приятелство с началника на детективите. Как се казваше? А, да – Д’Агоста.

Пендъргаст кимна.

Лонгстрийт го изгледа с продължителен преценяващ поглед.

— Върви на местопрестъплението на второто убийство. Разбери дали е същият тип, или не. После ми докладвай.

— Слушам. – Пендъргаст се приготви да стане.

Лонгстрийт вдигна ръка, за да го спре.

— Алойшъс, виждам, че не си на себе си. Нужно ми е да си готов да действаш на сто процента в твоята игра. Ако има обстоятелства, които няма да ти позволят да го направиш, трябва да знам. Защото нещо в тези убийства… ми се струва странно .

— В какъв смисъл?

— Не мога да го формулирам точно, но предчувствието много рядко ме подвежда.

— Разбрах. Може да си уверен, че ще дам най-доброто от себе си.

Лонгстрийт се облегна и използва вдигнатата си ръка, за да освободи Пендъргаст. Той стана, кимна безстрастно, после се обърна и излезе от кабинета.

Час по-късно Пендъргаст вече беше в комплекса от три съседни апартамента в „Дакота“, гледащи към Сентръл Парк и Западна седемдесет и втора улица. В течение на няколко минути се движеше неспокойно през многото помещения, вземаше някой от безбройните сувенири в ръце и малко след това го оставяше. Наля си чашка шери, но я забрави на бюфета. Беше любопитно как тези дни не откриваше удоволствие в заниманията за отвличане на вниманието, които преди му бяха интересни и го удовлетворяваха. Срещата с Лонгстрийт донякъде го беше извадила от равновесие. Всъщност не самата среща, а проучването и дразнещите забележки, с които завърши.

Виждам, че не си на себе си.

Той се смръщи при този спомен. Знаеше от своите упражнения Чонг Ран, че мислите, които най-много се опитваш да пропъдиш, най-упорито се връщат отново и отново. Най-добрият начин да престанеш да мислиш за нещо, е да го притежаваш напълно и след това да култивираш безразличие.

Преминавайки от по-публичните пространства на апартамента към по-личните, той отиде в кухнята, където проведе кратко жестомимично разискване със своята глуха икономка госпожа Ишимура за вечерното меню. След малък спор най-накрая стигнаха до съгласие за палачинки от сладък картоф, печен октопод и свинско шкембе.

Бяха минали повече от три седмици, откакто повереничката на Пендъргаст Констънс след рязка декларация беше напуснала техния дом на „Ривърсайд Драйв“ № 891, за да заживее със своя малък син в отдалечен манастир в Индия. След заминаването й Пендъргаст бе изпаднал в съвсем нехарактерно емоционално състояние. С течение на времето обаче, докато дните и седмиците отлитаха и гласовете, които звучаха в главата му започнаха да утихват един по един, остана само един – глас, за който знаеше, че е в сърцевината на неговото странно безпокойство.

Можеш ли да ме обичаш така, както аз искам? По начина, както имам нужда да го правиш?

Той отблъсна гласа с неочаквана ярост.

— Ще се справя с това – измърмори под нос.

След като излезе от кухнята, тръгна надолу по коридора към малко, аскетично помещение без прозорци, което много приличаше на монашеска килия. Вътре имаше само нелакирано дървено бюро и стол с права облегалка. След като седна, Пендъргаст отвори единственото чекмедже на бюрото и извади един по един трите предмета вътре, подреждайки ги върху плота: бележник с твърди корици, камея и гребен. Остана известно време седнал, като подред разглеждаше предметите.

А аз… аз те обичам. Обаче ти показа съвсем ясно, че не отвръщаш на моята любов.

Бележникът беше френска изработка, с оранжеви корици от италианска изкуствена кожа и съдържаше празни страници от веленова хартия „Клерфонтен“, идеална за автоматични писалки. Беше от вида, който Констънс беше използвала много през последните десетина години, откакто уважаваният английски доставчик на подвързани с кожа бележници беше пуснал кепенците. Пендъргаст го беше взел от нейния частен апартамент в мазето под мазето на замъка: това беше нейният последен дневник, оставен недовършен заради внезапното й заминаване за Индия.

Още не го беше отварял.

След това се обърна към антикварния гребен от коруба на костенурка и старата елегантна камея в рамка от жълто осемнайсеткаратово злато. Знаеше, че е била издълбана в ценния сардоникс от черупка на охлюв, срещан в Карибско море и Мексиканския залив.