Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Къде е мобилният телефон на господин Кантучи?

— В доклада пише черно на бяло, че не са го намерили. Обажданията се прехвърлят на гласовата поща. Самият телефон е изключен, така че нямаме никаква представа къде може да е.

— Би трябвало да е на нощното шкафче, където е и зарядното.

— Вероятно го е забравил някъде.

— Претърсихте ли офиса му?

— Да.

— Нашият господин Кантучи е оцелял в две изслушвания пред голямо жури от съдебни заседатели, бил е обект на десетина заповеди за обиск, да не говорим за безбройните заплахи за убийство. Той не би изпуснал мобилния си телефон от поглед. Никога.

— Добре, така да бъде. Накъде биеш?

— Убиецът го е взел. Преди да го ликвидира.

— Как стигна до тоя извод?

— Убиецът се е качил на петия етаж, взел е телефона от нощното шкафче, докато Кантучи е спял, и се е върнал по стълбите на първия етаж.

— Това е лудост. Ако го е направил, защо не е убил Кантучи направо в леглото?

— Много добър въпрос.

— Може би е взел мобилния телефон, след като е убил Кантучи.

— Невъзможно. Господин Кантучи щеше да се обади на 911 по мобилния телефон, когато е видял, че в къщата има нападател.

Д’Агоста поклати глава.

— Винсънт, има и втора загадка без отговор.

— Каква?

— Защо нападателят полага толкова големи усилия, за да изключи алармата, но оставя системата за видеонаблюдение да работи?

— Отговорът е лесен – усмихна се лейтенантът. – Използвал е системата, за да намери жертвата си. Да види къде в къщата се намира Кантучи.

— Обаче след като е взел телефона, вече е знаел къде е неговата жертва: спяща в леглото си.

Това обяснение предполагаше, че Пендъргаст е прав в налудното си твърдение, че убиецът е взел мобилния телефон и се е върнал на първия етаж, без да убие веднага Кантучи.

— Съжалявам, но не го вярвам.

— Помисли какво прави нашият господин Кантучи, когато се събужда. Не звъни на 911, защото не е могъл да намери телефона си. Осъзнава, че алармената система е изключена, но видеонаблюдението все още работи. Веднага го използва, за да установи къде се намира нападателят, и взима пистолета си. Открива го и вижда, че е въоръжен с ловен лък. А нашият господин Кантучи има пистолет с пълнител за петнайсет патрона. Освен това е специалист в използването му. Вашите документи показват, че е шампион по стрелба с пистолет. Затова предполага, че той и неговият пистолет далече превъзхождат ловния лък на нападателя. Това го окуражава да се впусне в преследване. Обзалагам се, че нападателят е целял точно това. Било е капан. След това жертвата е изненадана и убита.

— Откъде знаеш всичко това?

— Скъпи Винсънт, няма как да се е случило по друг начин! Целият този сценарий е бил разигран професионално от човек, който до края е останал спокоен, методичен и не е бързал. Това не е професионален убиец, а много по-обигран човек.

Д’Агоста сви рамене. Ако Пендъргаст искаше да поеме по допирателна – това си бе негово право и нямаше да е за първи път.

— Тогава нека те питам още веднъж: ако си прав за телефона, защо просто не го е убил в леглото?

— Защото целта му не е била просто да убие.

— А каква?

— О, Винсънт, точно това е въпросът, на който трябва да отговорим.

В шест часа сутринта Антон Озмиян закусваше в своя кабинет – чаша органичен чай пу ер {11} 11 Смята се, че този чай, отглеждан в провинция Юнан, подпомага отслабването и детоксикацията. – Б. пр. , два бъркани белтъка от гледани на свобода индийски бегачи {12} 12 Порода, селекционирана в Англия от патици, срещани в Индонезия. – Б. пр. и трийсет грама черен шоколад със 100 % съдържание на какао. От десет години закуската му не се беше променяла. В течение на деня той трябваше да взима множество трудни решения, затова като един вид компенсация се опитваше да организира останалата част от живота си колкото може по-свободна от избори и това започваше още с неговата закуска.

Хранеше се сам в огромния кабинет с изглед към големия воден простор на река Хъдсън, която течеше в червеникавата светлина преди изгрева, наподобяваща пласт течен метал. Чу се тихо почукване и влезе асистент, който носеше купчината сутрешни вестници, той я остави на гранитното писалище и след това безмълвно излезе. Озмиян взе да ги прехвърля, поглеждайки заглавията в обичайния порядък: „Уолстрийт Джърнал“, „Файненшъл Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ню Йорк Поуст“.

„Поуст“ беше последен в неговия списък и той го четеше не заради стойността на новините в него, а от чисто антропологически интерес. Когато погледът му падна върху първата страница с обичайното заглавие, набрано с кегел два и половина сантиметра, той замръзна на място.