Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Спряха пред полупразния мол в Джерико, където беше седалището на „Шарпс & Гънд“, и Д’Агоста се изненада, че централата на голяма фирма в областта на сигурността може да е на подобно място. Изглежда бяха заели далечния край на търговския център, който някога е бил магазин на ключов наемател {15} 15 В моловете обикновено магазин на някоя търговска верига, чието присъствие е важно за финансовата им стабилност. – Б. пр. , защото му се стори, че още вижда логото на „Сиърс“ {16} 16 Верига универсални магазини. – Б. пр. на вече голата външна стена. Нямаше никакви признаци, че са там, като се изключи редицата резервирани паркоместа, пълни с коли, при това хубави. Много хубави. Изглежда „Шарпс & Гънд“ не бяха просто дискретни, а направо невидими.

Сержант Къри спря на паркомясто за посетители и тримата слязоха. Денят беше студен и сив, а леденият вятър търкаляше стара найлонова торбичка по паважа пред тях, докато наближаваха двойната стъклена врата. Най-накрая тук имаше малко лого на „Шарпс & Гънд“. Дискретно и изискано.

Вратите не бяха заключени. Д’Агоста влезе първи, Пендъргаст и Къри го последваха. Тримата се озоваха в ненатрапваща се елегантна приемна, пълна с полирано твърдо дърво, с рецепция от същия материал, дълга шест метра, зад която седяха три жени. Те, изглежда, не правеха нищо друго, освен да седят и чакат със скръстени ръце.

— Нюйоркското полицейско управление и ФБР са тук, за да се срещнат с Джонатан Ингмар – обясни Д’Агоста и извади значката си. – Имаме среща.

— Разбира се, господа. Моля, седнете.

Д’Агоста не седна, а Пендъргаст и Къри последваха неговия пример. Тримата останаха да чакат до рецепцията, докато жената се обаждаше по телефона.

— Скоро някой ще дойде да ви вземе – обяви тя с усмивка на ярко начервените устни. – Може да отнеме няколко минути.

Щом чу това, Пендъргаст отиде до мястото за сядане, настани се, взе списание и започна да го прелиства. Равнодушието в тази му постъпка някак подразни Д’Агоста. Той остана още няколко минути изправен в ъгъла на рецепцията, после се предаде и отиде да седне срещу агента.

— Ще постъпи добре, ако не ни кара да чакаме.

— Разбира се, че ще го направи. Предсказвам най-малко трийсет минути.

— Глупости. Тогава просто ще вляза.

— Няма да минеш през заключените врати и охрана с питбули за помощници.

— Тогава ще извадим призовка и ще го завлечем в управлението, за да го разпитаме.

— Човек като изпълнителния директор на „Шарпс & Гънд“ сигурно има адвокати, които ще направят това ти предложение продължително и трудно изпълнимо. – Пендъргаст прелисти следващата страница на единственото списание на мястото за сядане. Детективът забеляза, че е „Пийпъл“ и статията, която агентът преглежда, е за прословутата фамилия Кардашиян.

Д’Агоста с въздишка сгъна „Поуст“ и го пъхна в джоба си, кръстоса ръце и се облегна удобно. Сержант Къри остана прав и запази спокойствие.

Минутите се оказаха не трийсет, а четиресет и пет. Най-накрая един дребен, слаб бруклински тип с брада, хипстърска мека шапка и черна копринена риза дойде да ги вземе. Те минаха на зигзаг през още няколко коридора с все по-елегантни и ненатрапващи се офиси, докато не ги изправиха пред Джонатан Ингмар. Неговият кабинет беше бял и оскъдно обзаведен. Вътре сякаш нямаше никакви електронни устройства с изключение на старомодния телефон, който стоеше на голямото сякаш цял декар писалище. Ингмар беше слаб мъж на петдесетина години с момчешко лице и чорлава руса коса. На лицето му беше изписано обидно весело изражение.

Д’Агоста вече беше бесен и полагаше големи усилия да се контролира. Подразни го, че Пендъргаст изглежда толкова равнодушен, толкова безгрижен въпреки дългото чакане.

— Господа, приемете моите извинения – каза главният изпълнителен директор на „Шарпс & Гънд“, махвайки с добре маникюрираната си ръка, – но денят се оказа твърде напрегнат. – Погледна часовника си. – Мога да ви отделя пет минути.

Д’Агоста включи диктофона и го сложи на масата, след това извади бележника си и го отвори.

— Искаме списък на всички бивши и настоящи служители, които са работили или са имали някакво отношение към охранителната система на Кантучи.

— Съжалявам, лейтенант, но данните за нашите служители са поверителни.

— Тогава ще се наложи да вземем съдебна заповед.

Ингмар разпери ръце.

— Ние, разбира се, ще се подчиним на закона, ако успеете да вземете подобна заповед.