Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Боу кимна.

— Можете ли да си спомните къде бяхте в сряда на четиринайсети декември?

Мъжът бръкна под барплота, извади календар и му хвърли един поглед.

— Бил съм тук на смяна от три следобед до полунощ. Всяка сутрин ходя във фитнес залата. От осем до десет. През останалото време си бях вкъщи. – Той прибра календара на място. – Това достатъчно ли е?

— Може ли някой да потвърди казаното?

— В залата и тук, в бара. Вкъщи няма кой.

Патологът беше свил часа на смъртта до около 10 вечерта на 14 декември плюс–минус четири часа. Да стигнеш от тук до града, да убиеш някого, да изчакаш да изтече кръвта на жертвата, да пренесеш трупа в онзи гараж в Куинс и да се върнеш може би след ден, за да отрежеш главата… Д’Агоста трябваше да разработи това на хартия.

— Доволни ли сте? – попита Боу, а в гласа му се доловиха войнствени нотки. Д’Агоста го изгледа. Долови гнева на мъжа, който бушуваше току под кожата му. Мускул на една от кръстосаните му ръце играеше.

— Господин Боу, защо се преместихте на изток? Имате ли приятели или роднини тук, в Пиърмонт?

Боу се наклони напред, за да доближи лицето си до това на Д’Агоста.

— Хвърлих стреличка по картата на Съединените щати.

— И улучихте Пиърмонт?

— Точно така.

— Странно колко близо е паднала стреличката до мястото, където е живяла убийцата на вашия син.

— Ей, друже, я чуй – каза, че се казваш Д’Агоста, нали?

— Да.

— Чуй, полицай Д’Агоста. Да, в продължение на повече от година си фантазирах как ще убия богатата кучка, която прегази сина ми и го остави в средата на улицата да му изтече кръвта. О, да. Мислех да я убия по толкова начини, че направо не може да бъдат преброени: да я подпаля, да потроша всяка кост в тялото й с бейзболна бухалка, да я накълцам на малки парченца с кухненски нож. Да, странно колко близо се заби стреличката, нали? Ако мислите, че съм я убил, хубаво. Арестувайте ме. Моят живот така или иначе свърши в мига, когато момчето ми умря. Арестувайте ме и довършете работата, която вие, ченгетата, адвокатите и съдиите, започнахте миналата година – да унищожите напълно моето семейство.

Тази малка реч беше произнесена с тих, заплашителен глас и без следа от сарказъм. Д’Агоста се запита дали мъжът беше прекрачил чертата и е заподозрян, и реши, че го е направил.

— Господин Боу, ще ви информирам за вашите права. Имате право да мълчите и да отказвате да отговаряте на въпроси. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат и може да се обадите на такъв да дойде, преди да продължим да ви задаваме въпроси. Ако решите да продължите да отговаряте на въпросите, може да спрете, когато решите, и да се обадите на адвокат.

Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде осигурен. Господин Боу, след като ви обясних, разбрахте ли какви са вашите права?

Сега барманът започна да се смее с дълбок гърлен смях, който завърши с нещо подобно на басов кучешки лай:

— Точно както по телевизията, а?

Д’Агоста не отговори и продължи да чака.

— Искате да ви кажа, че съм разбрал?

— Да.

— Добре тогава. Ето какво разбрах: когато детето ми беше сгазено и оставено да умре и те разбраха, че колата е карала Грейс Озмиян, загрижеността на всички се пренасочи. Ето така. – Боу щракна толкова силно с пръсти, че Д’Агоста трябваше да се напрегне, за да не отскочи назад. – Внезапно загрижеността на ченгетата, адвокатите, застрахователите беше за нея и за парите, властта и влиянието, които нейният баща започна да хвърля наоколо. За мен и моето семейство нищо. О, той е само прост градинар. Озмиян е осъдена два месеца да обръща палачинки, а документите са засекретени. А аз съм осъден да изгубя завинаги своето семейство. Значи искате да научите какво разбирам? Онова, което разбирам, е, че системата на правораздаването в тази страна е напълно прецакана. Тя е за богатите. Ние останалите, бедните копелета, нищо не получаваме. Така че, ако сте дошли да ме арестувате, направете го. Нищо не мога да сторя срещу това.

Д’Агоста го попита спокойно.

— Вие ли убихте Грейс Озмиян?

— Мисля, че вече имам нужда от онзи безплатен адвокат, който ми обещахте.

Д’Агоста се вторачи в мъжа. В този момент не разполагаше с достатъчно доказателства, за да го задържи.

— Господин Боу – той записа телефонния номер, – можете да звъннете на правни услуги, когато решите. Аз ще проверя вашето алиби за 14 декември. Това означава, че ще разговарям с вашия работодател, с клиенти на бара и ще проверя записите на охранителната камера там горе в ъгъла. – Той я посочи с пръст. Вече ги бяха изискали със съдебна заповед от собственика на бара и той знаеше, че са в безопасност. Д’Агоста се надяваше, че Боу ще направи нещо глупаво и ще се опита да ги унищожи.