Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Боу се изсмя грубо.

— Разбира се, правете какво искате.

В два сутринта голямата къща в Източен Хамптън, Ню Йорк, беше тиха. Постройката от 5486 квадратни метра се разполагаше върху парцел от почти пет хектара между „Фърдър Лейн“ и Атлантическия океан. Издигаше се насред шир, състояща се от ливади, игрище за голф, изкуствено езеро и една „щуротия“, конструирана така, че да прилича на египетски храм. Самата триетажна къща представляваше модернистична постройка от цимент, стомана и хром, която приличаше на клиниката на скъп зъболекар. Големите й прозорци от листове стъкло проблясваха кротко в нощния въздух, хвърляйки топла светлина върху огромните морави, които ги заобикаляха.

Мъжът стоеше на пустия декемврийски плаж в сянката на каменния вълнолом и оглеждаше къщата с бинокъл за нощно виждане. Зад гърба му зимният Атлантически океан бучеше, запращайки вълна след вълна към брега. Луната беше залязла и слабата река от светлина – Млечният път – се надигаше от хоризонта и се извиваше в свод над главата му. Имотът бе обгърнат в алфата на тишина и покой.

Мъжът с бинокъла добре осъзнаваше, че това е само илюзия.

Огледа парцела, отделните етажи на къщата и прозорците, запаметявайки всички подробности. От своя наблюдателен пункт не можеше да вижда първия етаж, но добре познаваше разположението вътре. Беше успял да се снабди с него от абсурдно отворената и незащитена централна компютърна система на Кътър Байкуист, известния архитект, проектирал къщата. Документите, с които се сдоби, включваха чертежи от програмите за автоматизирано проектиране и производство, механични и електрически планове, охранителни системи, водопровод и канализация, дори на музикалната уредба. Електронната охранителна система беше сравнително проста. Собственикът беше старомоден човек, който се доверяваше не на електрониката, а на добре обучени платени хора, много от които бяха някогашни войници от южноафриканските спецчасти от прословутия и вече разпуснат Осми специален разузнавателен полк.

В продължение на своите петдесет и пет години живот мишената, която притежаваше тази къща крепост, си беше създала много, много страшни врагове. Имаше известен брой индивиди и организации, които много биха желали да го убият за отмъщение, за да го накарат да замълчи или просто за да изпратят послание. В резултат неговият имот беше добре подготвен срещу всяко възможно нахлуване.

След още няколко минути разузнаване мъжът почувства леката, бърза вибрация от мобилния телефон в джоба си. Това беше първото от множество следващи навременни напомняния.

Сега щеше да започне операцията.

Беше планирал подробностите с военна точност чак до последната секунда. Разбира се, очакваше и неочакваното и беше подготвен за него, но предпочиташе винаги да започва с времеви план, в който всяка стъпка, предприемана от него, всяко действие са грижливо предвидени.

Свали бинокъла и го прибра в раницата. Провери своя „Глок“, командоския нож SOG и джипиеса. Не му се налагаше да бърза. Планът в тази начална фаза беше бавен и методичен. По-късно, в края, щеше да се забърза. Това се дължеше на единствената слабост на неговия план: мишената разполагаше с паник стая, построена между неговата спалня и тази на жена му. Ако се подаде преждевременен сигнал за тревога, мишената щеше да има време да се скрие в нея и тогава операцията трябваше да се прекрати. Паник стаята изглеждаше непревземаема. Беше единственият твърд елемент на една иначе проста система. В допълнение към сложна електронна брава, разполагаше с множество резета. Отново старомодният подход: не можеш да хакнеш резе.

Сега мъжът пое бавно нагоре по брега, като се придържаше към сенките, и скоро се озова сред дюните. Беше облечен в костюм от стегната черна коприна, а оголените части от тялото му бяха почернени с мазен сценичен грим. За операцията беше избрал делнична нощ в края на декември, когато нямаше да има луна. Брегът и градът бяха като мъртви.

Той се движеше безшумно между дюните, придържайки се към ниските места, докато не стигна до участъка издигната земя, който водеше към парцела. Склон, покрит с храсталаци, които свършваха пред близо триметровата каменна ограда с железни шипове на върха, която бележеше границите на имота. В далечния край имаше гъст жив чимширен плет, заобикалящ дълга, гладка морава, която се простираше до предните портици на голямата къща.

Той плъзна ръка по оградата. Камъкът беше грапав и предлагаше достатъчно опори за ръцете и краката на опитен катерач, какъвто беше той. Изчака втората предупредителна вибрация, която скоро почувства, и се изкатери с няколко прости движения по стената. Знаеше, че острите железни шипове са само за украса, а охраната е поета от невидим периметров лъч, който се простираше по горната част, служейки за аларма.