Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Когато стигна до ъгъла на парцела, зави и пое на север – разстояние според неговия джипиес от четиристотин и седемдесет метра. Сега се намираше от другата страна на къщата и трябваше да прекоси само четиресет и пет метра морава.

Тук изчака следващата вибрация на мобилния телефон – сигнал за началото на следващия етап.

Когато го усети, нахлупи шапката на мъртвия пазач по-здраво на главата си и закрачи по тревата целенасочено със светнато фенерче, което движеше насам–натам. Шапката не би заблудила някого отблизо, но от разстояние вършеше работа.

Нападателят беше подгизнал от кръв и знаеше, че ако другите кучета го надушат, ще откачат. Но това нямаше да са случи, докато вятърът, който духаше от изток, не промени посоката си. А по това време на нощта структурата на метеорологичните елементи нямаше да се промени.

Пресече моравата, без да го видят, и потъна в храстите отстрани на къщата, когато охранител с куче се появи иззад ъгъла от предната част и продължи покрай тревата. Посоката на вятъра все още беше в негова полза. Той изчака в тъмното, докато завиха зад ъгъла, след това продължи между храстите и къщата и стигна до вътрешния двор, покрит с четириъгълни каменни плочи, който заобикаляше басейна. Покрай вътрешния двор се простираше дълга пергола и той я използва за прикритие, за да стигне до малка барака, която подслоняваше помпата на басейна и филтрите. Вратата беше заключена, но бравата вървеше в комплект с бараката и затова бе елементарна. Той я отключи с шперц и влезе в тясното, тъмно пространство, затваряйки вратата само донякъде.

И отново зачака вибрацията.

Сега вдигна радиото и го доближи до устните си, като същевременно извади малък магнит. Натисна бутона за предаване, докато държеше магнита близо до микрофона.

— Аз съм при басейна – прошепна. – Тук попаднах на голяма змия. Имам нужда от подкрепление. – Гласът му беше почти неразбираем заради статичните шумове, предизвикани от магнита.

— Какво за змията? – се чу в отговор. – Не разбрах, повтори.

Той повтори съобщението, като малко дръпна магнита, за да намали статичното електричество.

— Разбрано, кой си ти? – долетя отново гласът.

Сега започна да предава само статични шумове.

— Добре, идвам.

Знаеше, че това ще бъде пазачът, който се намира най-близо: мъжът с кучето, с когото се бяха разминали преди малко. Както очакваше, мъжът излезе иззад ъгъла с кучето на каишка и се спря, плъзвайки лъча на фенерчето от единия до другия край.

— Ей, къде си? Преториъс, ти ли си?

Той остана да чака на място в мрака.

— Кучи син – измърмори пазачът и след това направи точно каквото очакваше. Пусна кучето и каза:

— Върви за змията! Върви я намери!

Кучето, което го подуши, се втурна направо към бараката и влетя през вратата, където беше посрещнато от проблясващото острие на ножа.

— Сади? Сади? Какво става, по дяволите? – Пазачът извади пистолета си и се втурна в бараката, за да го сполети същата съдба с ножа в гърлото. Докато падаше, мъжът успя да произведе изстрел.

Това беше неприятно развитие. Щяха да дадат преждевременно тревога. Но познавайки психологията на своята мишена – мачистките инстинкти на мъжа, неговата брутална коравина, омразата му срещу страхливците – беше сигурен, че един пистолетен изстрел няма да го накара да се скрие в паник стаята. Не, мъжът щеше да се въоръжи, да извика своите телохранители, да разбере лично какво става и да остане на мястото си. Поне засега.

Беше доста напред с плана си: трима мъже и две кучета бяха унищожени, което представляваше точно половината от охранителния екип. Обаче сега трябваше да действа много по-бързо, преди останалите да открият какъв е размерът на техните загуби, да се организират и да сключат редици в защита на мишената.

Това обмисляне отне по-малко от секунда на нападателя. Той грабна радиото на умиращия охранител и прескочи тялото му, което още хъркаше и се гърчеше. Извади друг магнит от джоба си и парче лепенка, натисна и залепи бутона за предаване с нея, лепна магнита на радиото и ги пусна върху ливадата. Разбира се, шумът от изстрела беше разтревожил останалите пазачи и радиостанцията му щеше да се пръсне от засичащи се въпроси, докато мъжете опитваха да се свържат един с друг, да узнаят кой къде се намира и определят кой липсва, ако има такива. С лепенката и магнита беше успял най-малкото да извади основния им канал от строя заради шума от статичното електричество. Беше направил същото с радиостанцията на другия пазач, включвайки я на резервния канал за извънредни случаи.