Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Значи има много хора, които биха искали да го видят мъртъв.

— Да, разбира се. Половината град. И това е без да броим хората, които е прецакал или убил в бизнеса си.

Когато стигнаха при къщата, Д’Агоста забеляза Пендъргаст да завива с бързи крачки зад далечния ъгъл.

Дентън също го видя.

— Това не е ли мъжът, който трябваше да бъде тук с нас?

— Той е.

— Ей, ти! – извика Дентън и се затича. Лейтенантът го последва. Пендъргаст спря и се обърна. С дългото си черно палто и мършавото, бяло като слонова кост лице изглеждаше като онази с косата.

— Господин…

— А, началник Дентън – каза Пендъргаст и тръгна към тях, като същевременно свали черната кожена ръкавица от бледата си ръка и сграбчи дланта на началника с кратък поклон. – Специален агент Пендъргаст. – След това се завъртя обратно и закрачи бързо през моравата към високия жив плет в гледащата към океана част от имота.

— Хм, имате ли нужда от нещо? – подвикна началникът към неговия отдалечаващ се гръб.

Пендъргаст махна с ръка над главата си.

— Имам нужда от Винсънт. Идваш ли?

Д’Агоста тръгна след него, полагайки усилия да не изостава, а началникът го следваше по петите.

— Не искаш ли да огледаш къщата? – успя да попита лейтенантът.

— Не. – Пендъргаст ускори още крачка, толкова, че палтото започна да се развява подире му, и се поприведе, за да устои на суровия вятър.

— Къде отиваш? – попита Д’Агоста, но не получи отговор.

Най-накрая стигнаха до живия плет, който скриваше, както видя

Д’Агоста, висока каменна стена. Тук Пендъргаст се завъртя към тях.

— Началник Дентън, екипът криминалисти мина ли вече оттук?

— Още не. Има да се покрие доста пространство, а и мястото е доста далеч от местопрестъплението… – Но преди да успее да завърши изречението си, Пендъргаст вече се беше обърнал и крачеше покрай живия плет, оглеждайки се внимателно, подобно на котка. Внезапно спря и застана на колене.

— Кръв – обяви той.

— Чудесно – каза Дентън. – Добро попадение. А сега да се връщаме обратно и да изпратим екипа криминалисти, преди да сме повредили нещо…

Обаче Пендъргаст се изправи и закрачи отново с наведена глава, следвайки петната, които го заведоха до живия плет. Тогава Д’Агоста видя нещо бяло сред зелената плетеница. Надникнаха навътре в плета, където лейтенантът успя да различи ужасяваща гледка.

— Два трупа и мъртво куче – каза Пендъргаст, обръщайки се към Дентън и бавно започна да отстъпва назад. – Да, моля, повикайте вашия екип криминалисти да дойде, а аз пред това време ще прескоча стената.

— Но…

— Ще отида малко по-натам, за да не повредя нещо в този район. Винсънт, моля те, ела с мен. Ще имам нужда от помощта ти.

Началник Дентън остана близо до сцената на клането и повика екипа криминалисти по своята радиостанция, докато Д’Агоста следваше Пендъргаст надолу покрай живия плет в продължение на трийсетина метра.

— Мястото изглежда подходящо. – Пендъргаст навлезе в живия плет и лейтенантът го последва. Излязоха в празното пространство между него и стената.

Пендъргаст натисна стената, все едно искаше да провери нейната здравина.

— В това неудобно палто ще имам нужда от помощ да се покатеря.

Д’Агоста не си направи труда да спори и се зае да му помага.

Агентът се изкатери като паяк до горе, плъзна се над късите железни шипове, после се изправи и започна да оглежда наоколо с бинокъл. Накрая се обърна към Д’Агоста.

— Върви да кажеш на Проктър да заобиколи и поеме към брега. Там ще се срещнем.

— Добре.

Пендъргаст изчезна от другата страна на стената, а Д’Агоста се обърна. Когато излезе от живия плет, видя екип от криминалисти да бърза по моравата. Всички бяха в лекарски костюми за еднократна употреба, с маски и калцуни, а Дентън им сочеше района, където бяха намерили труповете. Той се присъедини към него, докато се връщаха обратно по моравата.

— Как, по дяволите, успя да го направи толкова бързо? – попита началникът. – Искам да кажа, че и ние щяхме най-накрая да ги намерим, но той отиде право на мястото, сякаш е видял неонова реклама.

Д’Агоста поклати глава.

— Аз не питам и той не казва.

Седнал отново в задната част на ролса, Д’Агоста гледаше как Проктър го вкарва в обществен паркинг до брега на около осемстотин метра от къщата на жертвата. Мъжът слезе, изпусна точно определено количество въздух от гумите, качи се отново и даде газ по тесния път в пясъка, който осигуряваше достъп на колите до плажа. Скоро ролсът се носеше на север по протежение на плажа и бучащия Атлантик вдясно от тях и големите къщи на богатите вляво. След малко Д’Агоста видя слабата фигура на Пендъргаст застанала в края на скалистия вълнолом. Когато Проктър спря колата, той се обърна, върна се покрай вълнолома, прекоси плажната ивица и се намести на задната седалка.