Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Дошъл е и си е тръгнал с малък плавателен съд, който е скрил до този вълнолом – обясни Пендъргаст и посочи с пръст. След това разгъна своята сгъваема маса, на която лежеше затворен тънък „Макбук“. Той го отвори и извади „Гугъл земя“. – Докато е напускал местопрестъплението, убиецът е бил много уязвим и изложен на показ във водата, въпреки че е било през нощта. При първа възможност трябва да се е освободил от лодката. Вероятно е било предварително планирано.

Той се вторачи в изображението от „Гугъл земя“ и започна да го движи около сегашното им местоположение.

— Виж, Винсънт, ето заливче на десетина километра оттук, водещо в езерото Сагапонък. В заливчето има блатиста местност, а до нея обществен паркинг. – Той се наклони към предната седалка. – Проктър, моля, карай натам колкото може по-бързо. Езерото Сагапонък. Остави пътя, давай по брега.

— Да, сър.

Д’Агоста се хвана за седалката, когато ролсът ускори, направи обратен завой с приплъзване, вдигайки облаци пясък, а след това с рев се понесе надолу по брега с висока скорост, като се придържаше към залятата с вода от прилива ивица, където пясъкът беше по-твърд. Докато набираха скорост, клатушкайки се насам–натам, колата беше брулена от вятъра и пръски морска вода и от време на време се врязваше в някоя отстъпваща вълна с пенеста грива, като вдигаше водни фонтани. Минаха край възрастна двойка, разхождаща се ръка за ръка, която се вторачи в тях с отворена уста, когато „Силвър Рейт“ от 1959 година избоботи край нея с близо сто километра в час.

След по-малко от десет минути стигнаха до заливчето, където брегът свършваше и друг вълнолом водеше навън в сивия и пенещ се Атлантически океан. Проктър спря колата толкова рязко, че тя поднесе, вдигайки още един пясъчен килватер. Преди още да беше спряла напълно, Пендъргаст изхвръкна през вратата и закрачи по брега, Д’Агоста отново трябваше да подтичва, за да не изостане. Беше удивен от енергията на Пендъргаст след предходните дни на апатия и очевидна леност. Изглежда, че поредицата убийства най-сетне го бяха запленили.

Прескочиха една плажна ограда, пресякоха района на обраслите с шубраци дюни и скоро пред тях се показа сива водна повърхност, заобиколена от широка блатиста местност. Пендъргаст се хвърли в блатната трева, а ръчно изработените му обувки „Джон Лоб“ потънаха в калната почва. Д’Агоста го последва без ентусиазъм, чувствайки как калта и ледената вода пълнят неговите обувки швейцарски модел. Пендъргаст остана на място няколко минути, за да се огледа, повдигнал нос във въздуха като копой, преди да продължи напред в друга посока по подгизнали и почти невидими животински пътеки.

Внезапно се озоваха на края на блатото и там, на не повече от шест метра от края, се виждаше носът на потънал скиф.

Пендъргаст хвърли поглед назад, а сребристите му очи проблясваха.

— А сега, драги Винсънт, мисля, че намерих първото истинско доказателство, оставено от убиеца.

Д’Агоста предпазливо напредна и погледна лодката.

— Вероятно.

— Да, Винсънт. – Пендъргаст сочеше нещо на земята. – Това е ясен отпечатък от крака му.

— А не лодката?

Пендъргаст махна нетърпеливо.

— Сигурен съм, че е открадната и грижливо избърсана за премахване на всички следи. – Той приклекна. – Обаче това! Струва ми се най-малко четиресет и шести номер.

Конферентната зала в сградата на „Полис Плаза“ №1 беше светло и просторно място на третия етаж. Д’Агоста беше дошъл рано заедно със Сингълтън, заместник–комисаря по връзките с обществеността, кмета Делило и група униформени офицери, така че щом дойдат хората от медиите, да видят впечатляваща и мощна стена от синьо и златно, подкрепена от цивилни костюми и лично от кмета. Идеята беше да се създаде успокояващ образ във вечерните новини. През годините, прекарани в Нюйоркското полицейско управление, Д’Агоста беше видял как отделението мина от несръчни, прибързани отговори за медиите към това: професионална, добре организирана и бърза реакция на последните събития.

Дощя му се да изпитва същата увереност. Факт беше, че с възхода на блогърите и дигиталните дрънкала на типичната пресконференция имаше много повече медии, които се държаха много по-невъзпитано. Честно казано, повечето от тях бяха откровени задници, особено онези сред тълпата представители на социалните медии. Това бяха хората, на чиито въпроси Д’Агоста трябваше да отговаря със самоувереност, каквато не изпитваше.