Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Сингълтън се намеси решително и каза твърдо:

— Господин Хариман, има и други репортери в залата. Давам думата на господин Гаудро от „Дейли Нюз“.

— Защо ФБР участва в разследването?

— Използваме всички полицейски ресурси – отговори Сингълтън.

— Каква е гледната точка на Бюрото? – разшири въпроса си Гаудро.

— При първото убийство се говореше за възможно пренасяне на трупа през щатска граница. А третото убийство е причина за федералното участие с възможностите си за международни последици. Благодарни сме на ФБР, че ни позволява да се възползваме от техния опит.

От публиката отново изригна рев от подвиквани въпроси.

Той отново посочи:

— Госпожа Андерс от „Фокс“.

Репортерката на „Фокс“ се опита да говори, но гласът й беше заглушен от нейните колеги, които не спряха да подвикват въпроси.

— Моля, пазете тишина! – избоботи Сингълтън и това подейства. Настъпи мълчание.

— Моят въпрос е към кмета: какви мерки предприемате, за да опазите безопасността на града?

Кметът закрачи към подиума с тежки стъпки.

— Освен че придадохме към случая четиресет детективи и още сто униформени полицаи, осигурихме над две хиляди полицаи за допълнително патрулиране и предприемаме още много, много стъпки, които поради причини, свързани с безопасността, не мога да изброя.

Мога да ви уверя, че са предприети всички мерки, за да осигурим безопасността на нашите граждани.

— Лейтенант, къде са главите ?

Мамка му, отново този шибаняк Хариман.

— Нали чухте капитана, никакви въпроси повече.

— Не! – чу се друг вик. – Отговорете на въпроса.

Шумът отново се усили, когато и други подеха този рефрен.

— Къде са главите? Знаете ли нещо за главите? Отговорете на въпросите!

— Работим по този проблем – каза Д’Агоста. – Сега…

— Тоест не знаете къде са, нали?

— Както казах…

Обаче те не искаха да му разрешат да довърши изречението.

— Имате ли представа защо убиецът взима главите? – изкрещя някой.

— Още не, но…

Сингълтън умело се намеси.

— Помолихме поделението по „Поведенчески науки“ на ФБР в Куонтико да ни помогне по този въпрос.

Това беше нещо ново за Д’Агоста и той осъзна, че Сингълтън може просто да го е извадил като заек от цилиндъра. Въпреки това идеята беше отлична.

— Кога ще…

— Дами и господа, много ви благодаря за въпросите. Пресконференцията свърши! – обяви капитанът и изключи микрофона. Когато шумът отново изригна, на минаване покрай него Сингълтън каза тихо:

— В моя кабинет, моля.

Д’Агоста се зае да събира книжата си, погледна към кмета и откри, че той го гледа втренчено с мрачен поглед в големите си проблясващи очи.

Седнал на пътническата седалка в патрулката, шофирана от сержант Къри, Д’Агоста разполагаше с рядката възможност да помисли на спокойствие. Този път набиването на обръчите в кабинета на Сингълтън не мина толкова зле, колкото се опасяваше. Капитанът беше посочил по един по-скоро бащински начин, отколкото като порицание, че е позволил на Хариман да завладее пресконференцията точно така, както го беше предупредил да не прави. Разбира се, можеше да е и много по-лошо и той бил сигурен, че Д’Агоста е получил ценен урок.

— Намери ни каквото и да е до края на утрешния ден, което да можем да пуснем в медиите. Трябва да покажем напредък. Донеси ми нещо и ще ти бъде простено.

Когато Д’Агоста си тръгваше, той го потупа отново бащински по гърба, обаче след това го стисна предупредително за подмишницата.

Това беше вчера следобед. На Д’Агоста му оставаха дванайсет часа, за да измисли нещо.

Почти веднага след искането на Сингълтън подобно на проклятие пристигнаха резултатите от камерата за видеонаблюдение от бар „Изворът“ в Пиърмонт. Те потвърждаваха без всяка сянка на съмнение, че Боу е сервирал напитки в бара от три следобед до дванайсет вечерта през същата нощ, когато Грейс Озмиян е била убита. Когато Д’Агоста изчисли времето, нужно за да стигнеш от Пиърмонт до Куинс и обратно, и го сравни с прозореца на несигурност кога точно момичето е било застреляно, осъзна, че няма начин Боу да го е извършил. Така че тази следа, която изглеждаше толкова обещаваща, излезе ЗУ – задънена улица. Освен ако Боу не е наел убиец… но според преценката на Д’Агоста това беше малко вероятно. Боу беше от хората, които биха предпочели лично да свършат работата.

Къри изруга и натисна спирачките, когато една черна лимузина го засече, докато се промъкваше в задръстването, което водеше към тунела „Холанд“. Най-голямата надежда на Д’Агоста беше разговорът, който сега отиваше да проведе – една многообещаваща следа в убийството на Кантучи. Знаеше, че убиецът без съмнение е човек, свързан с охранителната фирма „Шарпс & Гънд“ – настоящ или бивш служител. Щеше да разговаря с някой си Уилям Пейн – единия от двамата техници, инсталирали охранителната система в къщата на Кантучи. Макар Д’Агоста да знаеше, че мъжът не е заподозрян, и лично провери, че е бил в Дубай през последните три седмици за инсталирането на голяма система, някак си усещаше увереност, че той може да му посочи други възможни заподозрени. Нещо по-важно: Пейн можеше да потвърди, че това е било работа на вътрешен човек. Онова, от което най-много се нуждаеше, беше сигурна информация, която свързва „Шарпс & Гънд“ с убийството на Кантучи. Не просто предположения, а нещо солидно, с което можеше да се излезе пред обществеността.