Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Как тип с подобни възгледи е минал през системата за проучване на „Шарпс & Гънд“ уж на равнището на ЦРУ?

Пейн се засмя.

— На ЦРУ равнище? Това ли ви каза Ингмар? – Той поклати глава. – Ингмар наема евтини работници, няма социални придобивки, работните часове са много, не се плаща извънреден труд, трябва много да се пътува. Единствената проверка, която прави, е да се увери, че нямате криминално досие, а дори и тогава ще ви наеме, защото в такъв случай може да мине по-евтино. В началото Лашер изглеждаше нормален, но с времето ставаше все по-странен.

— Нещо конкретно? – попита Д’Агоста.

— Повече свързано с жените. Пълен идиот. Никакви социални умения, канеше ги на среща пред целия офис. През цялото време гневен, подхвърля пренебрежителни забележки, пуска тъпи шеги, фука се. И много приказки за големи цици. Знаете тези типове.

Д’Агоста кимна. Да, познаваше този вид.

— Трябваше да бъде уволнен още първия път, когато се случи. Ингмар се опита да не обръща внимание, но накрая трябваше да направи нещо. Иначе щеше да изгуби някои от ценните си служители жени. Вероятно обаче причината да изхвърли Лашер бяха постоянните оплаквания на Кантучи.

Този Лашер започваше да изглежда все по-подходящ и по-подходящ. А те все още разполагаха с достатъчно време, преди да изтече трийсет и шест часовият срок на Сингълтън.

— Знаете ли къде живее Лашер? – попита лейтенантът.

— Да. Западна четиринайсета улица. Поне живееше там, когато го уволниха.

Време беше да приключват с този разговор.

— Агент Пендъргаст, имате ли въпроси?

— Не, благодаря, лейтенант.

Д’Агоста стана.

— Благодаря ви, господин Пейн. Една патрулка ще ви закара у дома. – Той излезе от помещението заедно с Пендъргаст. Щом затвориха вратата зад тях, го попита:

— И така, какво мислиш? Според мен имаме двама заподозрени:

Ингмар и Лашер.

Пендъргаст не отговори, а той не можеше да прочете нещо по лицето му.

— Искам да кажа, че този тип Ингмар разполага със средствата, има мотив и съответните умения.

— О, Ингмар никога не е бил заподозрян.

— Какво имаш предвид? Нарече го в очите „лице, от което полицията се интересува“?

— Само за да го сплаша. Той не е замесен в убийството.

— Как може да си сигурен?

— Първо, не е имало нужда да влиза с взлом в буса, за да смени платката на мобилния телефон. Можел е да го направи в офиса. Влизането с взлом в бус, паркиран на улицата, е рисковано занимание, защото е нямало гаранция, че двамата мъже са го оставили без надзор.

— Лашер също е могъл да го направи в офиса.

— Не. Бил е уволнен преди обаждането за ремонта.

— Да, да, точно така. Въпреки това още мисля, че Ингмар е заподозрян.

— Драги Винсънт, ако Ингмар е искал да убие Кантучи, защо ще го прави по начин, който би навредил на собствената му фирма? Ако Ингмар е искал Кантучи да умре, щял е да го направи извън неговия дом.

Д’Агоста изръмжа. Трябваше да признае, че в това има логика.

— Значи Лашер е нашият единствен заподозрян? Така ли мислиш?

— Нещо не мисля. И бих посъветвал и теб нищо да не мислиш… поне докато не съберем повече доказателства.

Д’Агоста не беше съгласен, но със сигурност нямаше да спори с Пендъргаст. В настъпилата тишина Къри вдигна очи от телефона си и каза:

— Лашер все още живее на Западна четиринайсета улица.

— Добре, да пратим веднага екип за доброволен предварителен разговор. Да не задълбават, а да проверят дали е вероятен заподозрян, ако няма алиби. – Той се обърна към Пендъргаст. – Искаш ли да отидеш? Аз не мога, защото имам маса канцеларска работа.

— Аз за съжаление също не мога, защото имам уговорка от по-рано.

Д’Агоста гледаше как облечената в черно фигура излиза от офиса.

Надяваше се хората му да се върнат с достатъчно информация, за да ги оставят медиите на мира – нещо, което Сингълтън и кметът отчаяно искаха до края на деня. Иначе никога нямаше да научи финала на историята.

Този път когато Пендъргаст влезе в кабинета му, Хауърд Лонгстрийт седеше на удобното кресло с висока облегалка и напукана кожена тапицерия, четеше доклад с червена подвързия на секретен материал и му махна безмълвно да седне на съседното кресло – близнак на неговото. Пендъргаст се настани на предложеното му място.

Лонгстрийт прекара още минута-две в четене на документа, после сложи папката в отворения сейф до писалището си, затвори вратата и завъртя ключа. След това вдигна очи.

— Разбрах, че си станал по-активен в разследването на тези убийства с отрязаните глави.