Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Слушам.

— Неговата приятелка – излизали са още от колежа насам – е починала от рак преди около три години. Той много активно й помагал да се бори с болестта. А след нейната смърт това се превръща в кръстоносен поход за него. Пише информативни статии за раковите заболявания и възможни нови лекарства, осигурява медийна видимост на много неправителствени организации, които работят за превенция на рака. Макар да не изкарва много пари с работата си като журналист, години наред прави дарения на различни каузи за борба с рака, особено на Американското раково общество. Някои от тези дарения са с негови собствени пари, други чрез семейните доверителни фондове. Основава и малка благотворителна организация на името на покойната си приятелка.

Озмиян махна пренебрежително с ръка. Добрите дела на Хариман не го интересуваха.

— Защо каза „особено внимание“?

— Защото тези интереси осигуряват възможност за оказване на въздействие, ако се наложи.

— Писал ли е нещо друго за дъщеря ми?

— Не. Всички негови последни статии са посветени на по-скорошните убийства. Дои ги с всички сили.

Настъпи пауза, докато Озмиян съзерцаваше градския пейзаж зад прозорците си.

— Как бихте искали да продължа? – попита Алвес-Веторето.

Дълго време Озмиян не каза нищо. След това въздъхна дълбоко.

— Засега нищо – каза той. – Ако тези нови убийства го карат да забрави по-раншното, може би няма да печата повече гадости за моята Грейс. Това ми е притеснението. Иначе цялото ми време е заето с борбата срещу изтичането на патентования код. Ако Хариман не създава повече проблеми, бих предпочел да не отвличам излишно вниманието си.

— Разбрано.

Сега за първи път Озмиян се завъртя рязко със стола си.

— Но го дръж под око – него и онова, което пише. Ако е нужно, ще го смачкаме като хлебарка, каквато всъщност е. Но само ако е нужно.

Алвес-Веторето кимна.

— Разбира се.

Озмиян отново се завъртя обратно, като махна с ръка. Вратата се отвори тихо и се затвори отново. Но той едва ли я чу. Гледаше навън над пристанището, а мислите му блуждаеха далече оттук.

Еди Лопес паркира патрулната успоредно на другите коли по Четиринайсета улица и съобщи на диспечера, че са пристигнали. След това слезе заедно със своя партньор Джаред Хамър. Двамата детективи от отдел „Убийства“ се спряха, за да огледат околността. На адрес Западна четиринайсета улица № 355 имаше незабележителна пететажна жилищна сграда, а до нея – погребално бюро. Беше един от онези квартали, които внезапно станаха престижни с възхода на района Мийтпакинг, но тук-там още бе осеян със скапани стари сгради и апартаменти с контролиран наем {20} 20 Регулиран с щатски закон размер на наемите в сгради на определена възраст. – Б. пр. пълни с некадърни наематели.

Докато Лопес оглеждаше фасадата, студен порив на вятъра понесе парче вестник по улицата пред тях. Слънцето вече беше залязло и по небето на запад нямаше дори следа от вечерно сияние. Той потрепери.

— От минута на минута става все по-студено – каза Хамър.

— Хайде да свършваме с това. – Лопес се потупа по джоба на сакото, за да се увери, че значката, пистолетът и белезниците са там. След това хвърли поглед на часовника си и обяви на глас:

— Час на пристигане: седемнайсет и четиресет и шест.

— Разбрано.

Лопес знаеше, че Д’Агоста държи на канцеларската работа и се дразни, когато часовете се закръглят и се пропускат подробностите. Искаше техният доклад да бъде на бюрото му до седем и половина – значи имаха по-малко от два часа. Когато Лопес прекара нещата през главата си обратно от седем и половина до момента и пресметна колко време ще им отнеме да го доставят на бюрото му до определения час, откри, че за разговора с лицето им остават около двайсет минути. Едва ли беше достатъчно, за да накараш някого да се разприказва.

Може би този тип Лашер не си беше вкъщи. В седемнайсет и четиресет и шест вечерта, два дни преди Коледа, може би бе излязъл да пазарува. Надяваше се да е така, защото тогава щеше да успее веднъж да се прибере вкъщи навреме и сам да напазарува за Коледа.

Отиде до микрофона на домофона. Звънците бяха надписани и вярно – на апартамент 5Б пишеше „Лашер“.

Той натисна бутона и зачакаха.

— Кой е? – чу се далечен глас.

Значи си беше вкъщи. Лоша работа.

— Господин Терънс Лашер?

— Да?

— Детективи Лопес и Хамър от Нюйоркското полицейско управление. Бихме искали да се качим, за да ви зададем няколко въпроса.