Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Без отговор вратата забръмча, за да се отвори. Лопес погледна към Хамър и сви рамене. Това беше необичайно: обикновено след като се представеха, следваха цял куп въпроси.

Започнаха да се качват по мрачното стълбище.

— Защо винаги когато няма асансьор, трябва да се качваме пеша до последния етаж? – оплака се Хамър. – Защо поне веднъж за разнообразие не живеят на партера?

Лопес не отговори. Хамър имаше свръхтегло и не спортуваше, докато той беше слаб и във форма, защото всяка сутрин ставаше в пет и половина, за да отиде във фитнеса. Макар да харесваше Хамър – беше добродушен тип, същевременно малко съжаляваше, че му се падна за партньор, защото го бавеше. И винаги искаше да спират за донъти. Макар да беше полицай, Лопес само като труп би се озовал в магазин за понички.

Качваха се бавно по стълбите. На етаж имаше по два апартамента – един отпред, а другият в задната част. Стигнаха площадката на петия етаж и Лопес даде няколко минути на Хамър, за да успокои дишането си.

— Готов ли си? – попита го той.

— Да.

Лопес почука на вратата.

— Господин Лашер, полиция. Може ли да влезем? Имаме само няколко въпроса. Няма да ви бавим много.

— Полиция – прошепна глас зад вратата. – Защо?

— Искаме само да ви зададем няколко въпроса за бившата ви работа в „Шарпс & Гънд“.

Нямаше отговор.

— Моля, отворете – продължи Лопес. – Няма да отнеме много време. Това е рутинна…

Тогава чу слабото металическо щракане от затварянето на ловна пушка, изрева „Оръжие!“ и се стовари на пода миг преди масивен взрив да пробие дупка във вратата. Обаче Хамър не беше толкова бърз и пое изцяло попадението, което го запрати към противоположната стена, в която се удари и се свлече на пода.

Когато Лопес извика към партньора си, чу втори изстрел, който улучи стената над главата му. Хвана Хамър под мишниците и го издърпа на безопасно място извън огневата линия зад ъгъла на площадката, докато същевременно сваляше радиостанцията от колана си.

— Ранен полицай! – изрева той. – Имаше стрелба. Има ранен полицай!

— О, мамка му – каза Хамър, задъхвайки се, докато притискаше с ръце раната.

Кръвта бликаше между пръстите му. Приклекнал над своя партньор, проснат по гръб, Лопес извади своя „Глок“ и го насочи срещу вратата. Едва не стреля, но успя да се овладее. Да се стреля през затворена врата в непознат апартамент беше нарушение на правилата на управлението за използване на огнестрелното оръжие. Но ако копелето отвори вратата или стреля отново, щеше да го гръмне.

Нищо не се случи. От другата страна на двете назъбени черни дупки във вратата цареше тишина.

Сирените вече се чуваха.

— О, Боже – изстена Хамър, стискайки корема си, докато червени цветове разцъфтяваха по ризата му.

— Дръж, се партньоре – каза Лопес, притискайки раната. – Само се дръж, помощта вече идва.

Винсънт Д’Агоста стоеше на ъгъла на Девето авеню и гледаше надолу по Четиринайсета улица. Беше истинска лудница. Целият квартал беше блокиран, сградата на заподозрения евакуирана. Тук беше екипът за извънредни случаи (ЕИС) и извиканите двама преговарящи, бронирана машина, робот, водачи със служебни кучета, група снайперисти, а над цялата тази какофония се въртеше полицейски хеликоптер. Зад полицейските заграждения се бяха струпали на практика всички медии в града – кабеларки, ефирни телевизии, печатни издания, блогъри – с една дума, всички. Стрелецът още беше в апартамента. Досега не бяха успели да измъкнат гък от него, нито да го зърнат. Бронираната машина маневрираше и скоро щеше да има открито поле за стрелба. На покрива работеха четирима души, които полагаха кевларни подложки и пробиваха дупки в мембраната {21} 21 Подпокривната мембрана е важна за хидроизолацията на покрива. – Б. пр. !, за да спуснат вътре камери.

Д’Агоста координираше нападението по радиото, хореографираше го като балет с множество линии на действие, всяка от които можеше да доведе до прекратяване на противопоставянето. Рационалната част от него искаше да хванат Лашер жив. От лице, представляващо интерес за полицията, се беше превърнал в главен заподозрян за убийството на Кантучи и мъртъв нямаше да е много полезен. От друга страна, копеленцето беше застреляло полицай. Примитивната част от мозъка му искаше да го унищожи. Тежко раненият Хамър беше в операционната и можеше и да не прескочи трапа.

Каква беда! Вярно, Сингълтън получи своя „напредък“. Кой можеше да предположи, че една относително рутинна задача ще се превърне в това? Запита се какви ли лайна ще се стоварят на главата му сега, но бързо прогони тези мисли. Гледай да излезеш с успех от това положение, после ще мислиш за последствията .