Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Боли – каза още по-неясно Лашер и изгуби съзнание.

— Закарайте го в „Белвю“. – Д’Агоста се обърна с дълбока въздишка. Ще разпита копелето, щом го стабилизират. Раните му бяха сериозни, но може би не застрашаваха живота му. Не тази вечер обаче. Трябваше да поспи малко, а и канцеларската работа не спираше да се трупа.

Боже, колко го болеше главата!

В пет сутринта на 24 декември, час преди да се съмне, агент Пендъргаст се появи на вратата на апартамент 5Б в сградата на Западна четиринайсета улица № 355. Завари самотния полицай, който охраняваше местопрестъплението – криминалисткият екип вече си беше свършил работата – почти задрямал на стола.

— Извинете, че ви притеснявам – започна Пендъргаст, когато мъжът скочи на крака и изпусна мобилния телефон, който държеше в ръка.

— Съжалявам, сър, аз…

— Моля – каза Пендъргаст с успокояващ тон, докато вадеше калъфа със значката и го плъзна да се отвори. – Дойдох да надникна – естествено, ако нямате нищо против.

— Разбира се – отговори полицаят, но по лицето му се изписа съмнение – А имате ли разрешение?

Лицето му леко се удължи, когато Пендъргаст поклати глава.

— Добри ми приятелю, в пет сутринта е трудно да получиш подпис. Обаче, ако смятате, че е нужно да звънна на лейтенант Д’Агоста, напълно ще ви разбера.

— Не, не – отговори бързо полицаят, – това не е нужно. – Сигурно вече са ви възложили работата по случая, нали?

–Точно така.

— Ами смятам, че щом е така, няма проблем да влезете.

— Добро момче. – Пендъргаст сряза полицейската лента пред вратата, счупи печата, вмъкна се в апартамента и светна фенерчето. После затвори вратата зад гърба си. Не искаше да бъде безпокоен.

Плъзна лъча на фенерчето из мизерното жилище, като се въртеше на място, попивайки всичко, което виждаше. Кръгът светлина обходи плакатите и се премести върху разпръснатите оръжия на парчето мръсен килим на пода и купчината компютърно оборудване: платки и монитори, сега изпръскани с кръв. Очите му се плъзнаха по груба работна маса, скована от евтин дървен материал, чийто плот беше издраскан и изгорен. На стената над нея бяха окачени инструменти. Отиде при измачканото легло срещу кухненския бокс, който се оказа изненадващо спретнат, и се върна обратно на мястото, откъдето бе започнал да обикаля.

Сега тръгна към работната маса. Тя предизвика интереса му. Проучи я от ляво надясно, оглеждайки всичко с помощта на фенерчето и при нужда с лупата. От време на време взимаше нещо с чифт бижутерски пинсети и го пъхаше в лабораторна епруветка. Бледото му лице, осветено от отразената светлина на фенерчето, се рееше като привидение, а сребристите му очи блестяха в мрака.

От петнайсет минути провеждаше своя оглед, но изведнъж замръзна на място. В ъгъла, където грубата работна маса беше избутана до стената, лъчът на фенерчето бе осветил нещо, което приличаше на две зърна жълтеникава сол. Първото вдигна с пръсти и го стри между тях. После огледа полепналия по върховете на пръстите му бял прах, подуши го и накрая го опита с върха на езика. Второто зрънце вдигна с пинсетите и го пусна в малко пликче с цип, затвори го и пъхна отново в джоба на сакото.

Обърна се и излезе от апартамента. Полицаят на пост, застинал в сковано очакване, се изправи. Пендъргаст топло стисна ръката му.

— Полицай, благодаря за службата и помощта ви. Следващия път, когато видя лейтенанта, няма да забравя да го спомена.

След това се спусна надолу по стълбите тих и гъвкав като котка.

Почти точно дванайсет часа след като Пендъргаст излезе от жилището на Лашер, Брайс Хариман крачеше неспокойно из своя едностаен апартамент на Седемдесет и втора улица и „Медисън“. Апартаментът се намираше в преоборудвана предвоенна сграда. Тази операция му беше осигурила странно разположение, което позволяваше да опишеш пълна обиколка из него. От всекидневната през кухнята и едната врата на банята, оттам през другата – в спалнята, а от нея по къс коридор, по чието протежение бяха подредени шкафове, обратно в хола.

Сградата предлагаше високи тавани, луксозно фоайе и дневни и нощни портиери, но апартаментът беше с контролиран наем и нает от името на неговата леля. След нейната смърт, а това вероятно щеше да стане скоро, Брайс трябваше да се изнесе и да намери друго място, което да отговаря на неговата заплата. Поредният пример за намаляващото богатство на семейство Хариман.

Жилището беше обзаведено в еклектичен стил от ненужни мебели, оставени му от по-възрастни, вече починали роднини. Всички бяха стари, а някои и много ценни. Единствената нова вещ в целия апартамент, като се изключи бялата техника, беше лаптопът, който стоеше на антикварна маса в стил „Кралица Ана“ от бразилски клен с шарки и извити крака – някога собственост на прачичо му Дейвидсън, вече от десет години покойник.