Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Имаше нужда единствено от няколко минути.

Светнаха прожекторите. Чу се вой на сирена. Трябваше много да бърза. Вече нямаше смисъл да се крие. Вдигна една градинска мебел и я запрати в плъзгащите се стъклени врати, задействайки друга аларма. Скочи в отвора и хукна през всекидневната към стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж на път за втория етаж.

— Ей! – чу да го вика пазач, който тичаше след него.

Той спря, завъртя се, падна на едно коляно и откри огън със своя „Глок“, отнасяйки темето на мъжа. След това повали втори пазач, който излетя иззад ъгъла след първия.

Петима охранители, две кучета.

Спринтира по коридора на втория етаж и стигна до вратата към спалнята на мишената. Беше направена от здрава стомана и както очакваше, се оказа заключена. Бръкна в раницата си и лепна блокче С-4 с предварително поставени детонатор и лепяща лента върху бравата, зави зад ъгъла и влезе в спалнята на жена му. Наскоро се бяха развели и както беше очаквал, стоманената врата към празното помещение зееше широко отворена. Паник стаята се намираше между двете спални и всеки имаше своя собствена врата към нея. Вратата към паник стаята беше скрита зад дървен панел на стената, който той дръпна рязко да се отвори. Вратата зад него беше затворена, но не напълно барикадирана и още можеше да бъде отворена, за разлика от голямата стоманена врата към спалнята на мишената с едно–единствено блокче С-4. Той лепна втори заряд върху вратата на жената към паник стаята, отдръпна се на безопасно разстояние и с дистанционен детонатор взриви едновременно и двата заряда: вратата към спалнята на мишената и вратата на жената към паник стаята. Целта беше взривът да прозвучи като от един заряд. Зарядът на стоманената врата към спалнята не беше достатъчно силен, за да я отвори. Предназначението му беше само да изкара ангелите на мишената.

Обаче зарядът върху вратата на жената към паник стаята беше по- голям и наистина отвори заключената, но не зарезена врата.

Нападателят се вмъкна в паник стаята, където въздухът още беше пълен с дим и прах. Лампите бяха угасени. Той бързо зае позиция до вратата в далечния край на малкото помещение, която водеше към спалнята на мишената. Почти веднага чу как мишената отваря вратата и залита в стаята в ужас и объркан от неуспешния взрив, който беше чул току-що пред вратата към своята спалня. Мъжът се обърна, блъсна вратата да се затвори и плъзна двете резета на място. След това се промъкна покрай стената, намери електрическия ключ и светна лампите.

Тогава се вторачи в нападателя, вече в помещението, и очите му започнаха да се уголемяват. Да, наистина мишената току-що се беше заключила в паник стаята с човека, който щеше да го убие. Нападателят изпита силна наслада от тази ирония. Мишената беше само по боксерки, дългият перчем, с който криеше плешивината си, висеше накриво, очите бяха зачервени и изпъкнали, а гушата увиснала. Шкембето също. От него все още се носеше киселата воня на водка.

— Предполагам, господин Виктор Андреевич Богачев?

Жертвата се вторачи в него с дълбок ужас.

— Какво… кой… сте вие… и защо, за бога?

— А защо не? – отговори нападателят и вдигна командоския нож.

Две минути и петнайсет секунди по-късно прехвърли каменната стена и падна от другата страна. Откъм голямата къща се чуваха звуците на различни аларми, а над тях в далечината се носеше воят на приближаващи полицейски сирени. На излизане беше убил последния охранител, но в добротата си беше запазил живота на кучето, което се оказа по-интелигентно от хората и се хвърли треперещо и скимтящо в краката му, като дори успя да се напикае, и така си спаси живота.

Той хукна през плажа към каменния вълнолом и покрай него до малка моторница, приютена между два големи каменни блока на завет. Малкият, почти безшумен четиритактов двигател продължаваше да работи на празен ход. Хвърли натежалата си раница в лодката, скочи вътре след нея, леко завъртя газта и пое към черния, вълнуващ се Атлантически океан. Докато се носеше бързо в нощта, приятни мисли се въртяха в главата му за мизансцена, който полицията откриваше точно сега, след като беше влязла в имота и започнала да претърсва парцела.

Този път Пендъргаст настоя да вземат Проктър с ролса, а Д’Агоста беше твърде уморен, за да откаже. Беше 22 декември, до Коледа оставаха само три дни, а през последната седмица едва беше успявал да намери време за няколко часа сън, а още по-малко да помисли какъв подарък ще купи на жена си Лора.