Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Виж, има ръка…

Лейтенант Винсънт Д’Агоста, командир на отряда детективи, стоеше под прожекторите пред гаража в „Кю Гардънс“ в Куинс и наблюдаваше работата на криминалистите на местопрестъплението. Беше раздразнен, че го бяха извикали толкова късно през нощта точно преди свободния му ден. За трупа беше съобщено в 23:38. Само двайсет и две минути по-късно обаждането щеше да бъде за лейтенант Паркхърст.

Д’Агоста въздъхна. Тази работа щеше да се окаже кофти: обезглавена млада жена. Той започна да прехвърля наум възможни заглавия в жълтите вестници: нещо като „Труп без глава в бара с голи до кръста келнерки“ – най-известното заглавие в историята на „Ню Йорк Поуст“.

Джони Карузо, началникът на екипа криминалисти, излезе от кръга ярка светлина, като прибираше своя айпад в калъфа.

— Какво открихте? – попита Д’Агоста.

— Проклетите листа. Искам да кажа, я се опитай да търсиш косми, фибри и пръстови отпечатъци или каквото и да е в тази каша. Все едно да дириш игла в купа сено.

— Смяташ ли, че извършителят е предвидил това?

— Не. Освен ако не е работил някога в криминалистки екип. Мисля, че става дума просто за съвпадение.

— Без глава?

— Да. Освен това не е била обезглавена тук, защото няма кръв.

— Причина за смъртта?

— Единичен изстрел в сърцето. Голям калибър, високоскоростен патрон, минал е право през него от гърба до гърдите. И това не се е случило тук. Като се вземат предвид студът и останалите подробности, предполагам, че тялото е изхвърлено тук преди три, може би четири дни.

— Сексуално нападение?

— Засега не се открити очевидни следи, но трябва да изчакаме патологът да прегледа… нали разбираш, различните…

— Точно така – бързо го прекъсна Д’Агоста. – Без лична карта или нещо друго?

— Да. Никакви документи, празни джобове. Бяла жена, висока може би метър и шейсет и седем. Трудно е да се каже. В началото на двайсетте, тялото със слънчев загар, в добра физическа форма. Носи джинси „Долче и Габана“. А шантавите маратонки на краката й? Току-що ги проверих в интернет. „Лубутен“. Почти хиляда кинта.

Д’Агоста подсвирна.

— Маратонки за хиляда долара? Мамка му!

— Аха. Богато бяло момиче. Без глава. Знаеш какво значи това, нали, лейтенанте?

Д’Агоста кимна. Медиите щяха да цъфнат всеки момент и наистина, щом си го помисли, сякаш изпълняващи негова магическа заповед, запристигаха: начело с бус на „Фокс 5“. След това се появи още един и накрая с лимузина на „Юбер“ не някой друг, а добрият стар Брайс Хариман, репортерът на „Поуст“, който слезе от колата, все едно беше самият господин Пулицър.

— Мили боже. – Лейтенантът потърси по радиото говорителя на управлението, но той вече беше на мястото си при полицейските ограждения и сипеше любезности.

Карузо не обърна внимание на усилващия се хор отвъд огражденията.

— Работим по въпроса с разпознаването, преглеждаме базите данни с изчезнали лица, пръстовите отпечатъци – с една дума, правим всичко възможно.

— Съмнявам се, че ще имате попадение.

— Човек никога не знае. Подобно момиче – кокаин, метамфетамини. Може и да е скъпа проститутка. Всичко е възможно.

Д’Агоста кимна отново. Недоволството му започна да намалява. Това щеше да е случай, който ще предизвика голямо обществено внимание. Разбира се, последствията можеше да са двояки. Но той никога не отстъпваше пред предизвикателствата и беше почти сигурен, че този път ще се окаже победител. Обезглавяване: това означаваше, че извършителят е някой болен, извратен тип, когото лесно ще пипне. А ако тя се окаже дъщеря на някое богато семейство, лабораторните изследвания трябва да станат приоритет. Това щеше да му позволи да остави зад гърба си всички лайняни случаи, подредени на опашка пред прословутите със своята бавност криминалистични лаборатории на Нюйоркското полицейско управление.

Облечените с хирургически костюми хора от криминалисткия екип за събиране на доказателства продължаваха своята работа. Навеждаха се тук-там, прегърбени се тътреха наоколо като големи бели маймуни, докато прехвърляха листата едно по едно, проучваха бетонния под на гаража, след това кръглата дръжка на вратата и прозореца. Вземаха отпечатъци от строшеното стъкло на пода – всичко като по учебник. Изглеждаха в час, а Карузо беше най-добрият. Те също усещаха, че това ще бъде важен случай. Поради скорошните скандали около лабораториите полагаха извънредни грижи. А двете деца, намерили трупа, бяха разпитани на място, преди да бъдат освободени и предадени на родителите си.