Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Едва доловимите стъпки не се чуваха вече: плячката беше влязла в един от етажите. Озмиян нямаше как да знае кой точно, докато не преброи стъпалата между първия и втория етаж и бързо ги раздели на две.

Сега и той започна да се изкачва по стълбището. Движеше се бързо и тихо, но не прекалено бързо. Когато стигна на втория етаж, можа да пресметне наум, че неговата плячка, взимайки по две стъпала наведнъж, беше спряла на деветия етаж. Последният, десети етаж би бил най-логичен като цел, но деветият също не беше лош избор, защото осигуряваше на плячката му допълнителни пътища за бягство. Докато продължаваше да се изкачва, осъзна, че никога не бе чувствал толкова живо тръпката на преследването, колкото в този момент. Това беше атавистично удоволствие, което само друг ловец можеше да оцени, нещо вградено в човешкия геном: тази любов към преследването, гонитбата и убиването.

Убиването . Потрепери от очакването. Спомни си първото убийство на едър дивеч. Беше лъв с голяма черна грива, който беше одраскал с лош изстрел. Животното избяга и защото той го беше ранил, негова бе отговорността да го проследи и убие. Последваха го в слонската трева, а носачът на оръжието му ставаше все по-нервен, очаквайки всеки момент да бъдат нападнати. Обаче лъвът не ги нападна, а следата ги отведе в още по-неприятна местност, обрасла с гъсти храсталаци. Тук носачът отказа да продължи, затова Озмиян сам понесе пушката, напредвайки в гъста горичка от дървета мопане {39} 39 Твърдо южноафриканско дърво. – Б. пр. . Изпита онова безпогрешно усещане за опасност и коленичи с насочена пушка. Лъвът изскочи и се втурна към него със скоростта на бърз влак. Изстреля един-единствен магнум куршум в лявото око на животното, който откъсна темето му, докато се стоварваше върху му с всичките си двеста и петдесет килограма мускули. Припомни си онова усещане на екстаз от убийството, въпреки че лежеше прикован към земята със счупена ръка. Лъвът беше горещ и вонящ, налазен от буболечки и мухи, докато кръвта му се стичаше върху тялото на Озмиян.

Ала това чувство се постигаше все по-трудно и по-рядко, докато най- после не се върна, щом Озмиян започна да ловува човешки същества. Надяваше се, че убийството на този човек няма да приключи твърде скоро.

На осмия етаж светна за малко с фенерчето и огледа следите по стълбите, забелязвайки със задоволство дирите, оставени от плячката.

На деветия етаж другият кратък оглед потвърди онова, което вече беше предвидил: плячката беше оставила стълбището и бе поела надолу по дългия коридор, който водеше към източното крило.

Той поспря на стълбищната площадка, за да успокои дишането си и да се ослуша. Тук горе духаше студен вятър, който стенеше около сградата, прибавяйки слой звуци, прикриващи по-недоловимите шумове от придвижването. Примъкна се до разбития вход, водещ към коридора.

Там метална врата висеше килната на една страна върху ръждясалите си панти и Озмиян надникна в отвора между нея и рамката, откъдето можеше да погледне надолу по коридора. Главната врата за предотвратяване на бягства, която затваряше крилото, заключвайки болните за през нощта, отдавна беше разбита от градските археолози и лежеше потрошена на пода. Бледи лунни лъчи се процеждаха в коридора и осигуряваха достатъчно светлина, за да се вижда. Коридорът се простираше по дължината на източното крило, свършвайки пред далечен прозорец, който гротескно рамкираше изсъхналото стъбло на растение в саксия. Изгнил парцал от някогашно перде плющеше напред-назад, наподобявайки бяла махаща ръка. От двете страни на коридора имаше врати, водещи в малки заключващи се спални, които си спомняше толкова добре. Те не бяха нещо повече от затворнически килии със свои собствени шкафове и бани. Спомняше си, че собствената му килия беше тапицирана. Подплънките бяха покрита с мръсотията, сополите и сълзите на предишните обитатели.

Той бързо потисна този нов пристъп от спомени.

Движейки се безшумно и много предпазливо – в случай че плячката му е заложила друга засада – Озмиян се вмъкна в сенките и се придвижи в сенчестата страна на коридора, обърнал гръб на стената. Светна за част от секундата, за да огледа пода, където веднага различи пресните следи на плячката сред останалите, насочили се към далечния край на крилото. Пендъргаст беше зарязал обувките, за да стъпва по-тихо, както бе направил и Озмиян.

С пистолет в ръката и гръб към стената, той продължи преследването. Към края на коридора видя следите на Пендъргаст да завиват към едно от помещенията. Вратата беше затворена. Забележително беше, че е успял да го направи, без да вдигне шум.