Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Отиде до вратата и завъртя дръжката. Беше заключена. Отвън.

Тъкмо такова нещо беше очаквал и се завъртя на пета, за да покрие вратата на банята, но закъсня. Озмиян изхвръкна от нея с удивителна бързина и лукавство и Пендъргаст усети леденото дуло на „Колт“ модел 1911, притиснато в ухото му, докато с другата си ръка Озмиян го стисна за китката и рязко я завъртя, за да избие неговия „Лес Беър“ от хватката му. Оръжието издрънча на пода.

Беше дошъл мигът на истината.

След дълго, мъчително мълчание Пендъргаст чу въздишка.

— Осемнайсет минути? – долетя гласът на Озмиян. – Само толкова ли можахте? – Той пусна китката му и отстъпи две крачки назад. – Обърнете се. Бавно.

Пендъргаст се подчини.

— Подвеждащите следи в банята. Нелоша идея. Едва не пропилях няколко куршума, за да стрелям през вратата. Но в този момент осъзнах, че това би било твърде лесно и че вероятно сте си тръгнали по друг път – през прозореца. Вие излязохте на перваза в засада. Това поне беше ясно. Обаче тогава ми дойде наум, че няма да чакате на перваза, както всеки би очаквал: вляво или вдясно от прозореца. Не, вие добавихте допълнителни слоеве към заблудата, като се изкатерихте по зидарията един етаж по-нагоре! Затова, докато пълзяхте нагоре по фасадата, аз спокойно се качих по стълбите, определих стаята, в която щяхте да влезете, и заложих капана. Спомнете си, че това е психиатрична болница и пациентите се заключват в стаите отвън, а не обратното. Колко удобно за мен, че пропуснахте тази малка подробност!

Пендъргаст нищо не каза. Озмиян не можа да устои на изкушението да позлорадства и да си поиграе с него. Това накара Пендъргаст да повярва в своето рисковано предположение: щом Озмиян го е уловил толкова скоро след началото на играта, щеше да му даде втори шанс . Твърде много от чувството на Озмиян за самоуважение беше заложено на този лов, за да го претупа толкова бързо. Имаше и още нещо: ако не го убие тук и веднага, щеше да подскаже нещо важно на Пендъргаст за влиянието, което това място упражняваше върху него, и щеше да разкрие пред него дълбините на психиката си.

— Пендъргаст, очаквах нещо повече от вас. Какво разочарование. – Озмиян насочи пистолета към главата му и когато Пендъргаст видя как пръстът му започна да обира мекия спусък, внезапно осъзна, че е сбъркал: убиецът нямаше да му даде втора възможност. Когато затвори очи и се приготви за гърмежа и последващото забвение, в съзнанието му напълно неочаквано изскочи един образ – лицето на Констънс – точно преди горещата експлозия на изстрела.

Марсдън Суоп гледаше със страстно, благосклонно състрадание, изпитвайки почти бащинска любов, говорещата, пеещата и скандираща тълпа, която го заобикаляше.

Макар че не можеше да спре да изпитва леко разочарование заради действителния брой вярващи, които бяха дошли на Голямата морава. В мрака не можеше да се каже колко са, но със сигурност не бяха безбройните хиляди, на които се беше надявал. Може би това трябваше да се очаква. Мнозина бяха отпаднали по пътя като богатия човек, който искал да следва Исус, но си тръгнал натъжен, когато той му казал, че първо трябва да раздаде всичко, което притежава.

Имаше обаче друг проблем. Кладата беше пораснала толкова бързо и с толкова много негорими предмети, че задуши огъня, който трябваше да ги погълне. Суоп беше изчерпал запаса си от керосин и сега огромната купчина просто тлееше, изпращайки кълба вонящ черен пушек към небето. Той изпрати един от своите ученици – не, това беше погрешно – един от своите братя , да донесе още гориво и се надяваше скоро да се върне.

Сега тълпата зад гърба му беше започнала да се люлее леко насам-натам, докато пееше „Мир в долината {40} 40 Песен на Томас Дорси от 1937 г., написана първоначално за Махалия Джаксън. – Б. пр. “ с ниски, сериозни гласове. Суоп се включи с радост в сърцето.

Единственото, което наистина го изненада, беше отсъствието на полицията. Вярно, лумналите в началото пламъци бяха угаснали, но дори тогава струпването на толкова голяма тълпа на Голямата морава късно през нощта, и то без разрешение, със сигурност щеше да привлече вниманието им. Въпреки това нямаше и следа от тях. Странно, но това сякаш разочарова Суоп, защото имаше намерението да се опълчи срещу силите на щата и да предотврати – ако се наложеше, и с цената на своя собствен живот – разрушаването на кладата. Част от него копнееше за мъченичество като това на неговия герой Савонарола.