Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Интересно. Агентът не беше направил каквото и да е усилие да прикрие следите си, макар да знаеше, че Озмиян го преследва. Това означаваше, че Пендъргаст вероятно има някакъв план – сигурно друга засада, където следите трябваше да отведат Озмиян. Каква засада обаче? Вероятно такава, която дори да се провалеше, щеше да обърне нещата в негова полза и той от преследван да се окаже преследвач.

Озмиян спря пред затворената врата, след това направи крачка назад. Изработена от метал, вратата беше създадена, за да издържи и най- яростното нападение на някой луд, но сега пантите бяха ръждясали и счупени, а винтовете бяха изскочили от металното си покритие. Знаеше, че човек не може да заключи тези врати отвътре, а само отвън.

Хвана дръжката, като внимаваше да е извън огневата линия, и я завъртя, очаквайки отвътре да последва залп от изстрели.

Обаче не се случи нищо. Бутна вратата да се отвори, като продължаваше да внимава да стои встрани, и тогава с едно-единствено яростно движение, стиснал готов за стрелба пистолет, се втурна в помещението, покривайки го с оръжието, като пресичаше по диагонал малкото пространство. Беше празно, като се изключат леглото с матрак, шкафът и парцаливото мече, което лежеше на пода. Стъклото на прозореца липсваше, а през отворената рамка нахлуваха лунната светлина и леденият вятър. Мрачният пейзаж навън се простираше чак до далечната вода на устието Лонг Айлънд Саунд.

Той огледа пода и видя, че следите на Пендъргаст изчезват в банята. Вратата беше затворена, но не и заключена.

Неговата подобна на килия стая беше същата като тази. Банята й имаше прозорец, ала твърде малък, за да може човек да се промъкне през него. Така че ако Пендъргаст беше влязъл там, сега се намираше в капан. Той огледа отново пода. Ясно се виждаше, че следите влизат вътре, но нямаше оставени на излизане.

Озмиян се усмихна и вдигна пистолета.

Леден вятър стенеше и съскаше около ъгъла на сградата, където Пендъргаст се беше свил на външния перваз с десет етажа празно пространство под него. Стърчащият тухлен край на зидарията с десетсантиметровия си перваз предоставяше несигурна опора за краката. Стиснал своя „Лес Беър“, сочещ надолу, и опрял рамене във фасадата, той се готвеше да поеме отката от изстрела, когато Озмиян покаже глава от прозореца, за да провери дали е избягал оттам, когато установи, че не се крие в банята.

Пендъргаст беше развил заблудата, докъдето можеше. Наистина излезе през прозореца, като първо скочи от вътрешността на банята върху леглото, затваряйки вратата с една ръка. Оттам скочи на външния перваз, за да не оставя следи. Надяваше се, че Озмиян накрая ще предположи, че е отвън на перваза. След това обаче се беше изкатерил по декоративната тухлена зидария до десетия етаж, заемайки неочаквана позиция. Озмиян щеше да очаква да е или вляво, или вдясно на перваза пред прозореца на деветия етаж, а не един по-нагоре. Поне така се надяваше. Предприемачът щеше да очаква засада… но от грешната посока. Въпреки това, докато още обмисляше плана, Пендъргаст трябваше да признае, че досега Озмиян го беше надиграл в играта на обратна, двойно обратна и двойно двойно обратна психология.

Той чакаше. Продължаваше да чака, но Озмиян не се показа.

Кацнал на перваза и изложен на пристъпите на ледения вятър, Пендъргаст разбра, че е направил друга погрешна преценка. Противникът му отново не беше реагирал както очакваше. Или отново бе надхитрен, или Озмиян беше зает с някаква своя собствена стратегия. Може би за първи път в живота си Пендъргаст се почувства обезпокоен и в безизходица. Нищо от направеното досега от него не беше проработило. Беше като в някакъв кошмар: колкото и да се мъчеше, не можеше да накара краката си да се движат достатъчно бързо. А сега беше направил от себе си съвършена мишена, присвит тук на перваза. Трябваше колкото може по-бързо да се върне вътре в сградата.

Докато се промъкваше напред по перваза, продължаваше да мисли. Както знае всеки ловец, ключът към успешното преследване беше първо да разбереш поведението и мисловните модели на своята жертва. Трябва да „изучиш“ своята плячка, както някога му беше казал неговият ментор. И сега той изучаваше Озмиян: как мисли, какво иска, какво го мотивира. Така стигна до едно изненадващо прозрение, което може би накрая щеше да му помогне да надделее. Стига Озмиян да постъпи, както се надяваше.

Придвижвайки се по перваза, стигна до един счупен прозорец на десетия етаж, спря се и бързо надникна вътре. Беше друга тапицирана стая, наподобяваща килия, която на малкото проникваща лунна светлина се оказа празна, като се изключат скелетите на легло и кресло. Скочи леко като котка от перваза върху пода на стаята и отново приклекна, сканирайки помещението с пистолета си. Беше празно.