Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Отдръпна се от белия кръст, като преди това взе двете туби с керосин, и отиде при първата редица от подредените в кръг хора. Бръкна в джоба си и извади писалка, златна автоматична писалка, която неговият баща, когото не беше виждал от десетилетие, му подари, когато завърши йезуитската семинария. Вдигна писалката, за да може всички да я видят: инкрустациите от благородния метал проблеснаха в лъчите на залязващото слънце. След това я запрати в откритото пространство и тя падна с писеца надолу в центъра на изрисувания кръст.

— Всички, които искат да минат по пътя на милостта – каза той напевно, – да последват моя пример!

Из тълпата се понесе лек ропот, подобен на трепет от голямото очакване. След това настъпи къса пауза. Когато тя отмина, невероятен поток от вещи се посипа от наредените в кръг хора. Те падаха на тревата, белязана от кръста: дизайнерски дамски чанти, бутикови дрехи, часовници, бижута, автомобилни ключове, пакети акции на приносител, пликове с цип, пълни с наркотици и марихуана, пачки стодоларови банкноти, книги за самопомощ, предлагащи диети или съвети за забогатяване. Имаше и някои изненадващи вещи: инкрустиран със скъпоценни камъни вибратор, красива електрическа китара с чудесно съчетание на дървесните шарки и един пистолет „Смит & Уесън“. По тревата се посипаха и безброй други неща, неподдаващи се на описание, които се трупаха на бързо растяща купчина. Камарата от блясък, сърма и празноглав лукс се издигаше все по-високо, като включваше и удивителен брой дамски обувки – най-вече с високи токчета.

В този миг усещане за трансцедентално сияние облъхна Суоп като милувката на ангел. Сигурно така се е почувствал и Савонарола преди толкова столетия във Флоренция , осъзна той. Взе една от тубите с керосин и пристъпи напред, отви капачката и започна, обикаляйки в кръг, да полива подножието на все по-нарастващата купчина. Около него падаха предмети, удряха го по главата и раменете, но той не обръщаше внимание.

— А сега – Суоп захвърли настрана празната туба и извади кутия кибрит – нека нашият нов живот започне с огнено пречистване!

Извади клечка кибрит, драсна с нея, за да я събуди за живот, и я хвърли върху кладата. В огромния жълтооранжев пламък, който изригна с яростно съскане, можа за кратко да види осветени като от дневна светлина черните фигури на още хиляди поклонници, които се изливаха от всички страни на Голямата морава, за да участват в тази клада на пречистването от суетата, докато луксозните предмети продължаваха да валят върху вече бушуващия пожар.

Върху града вече се спускаше сумрак, докато госпожа Траск бързаше в северна посока нагоре по „Ривърсайд Драйв“, като мъкнеше своята плетена мрежа, пълна с продукти за вечеря. Обикновено не чакаше до толкова късен час, за да си напазарува, но се оказа твърде заета с преподреждането и почистването на третия най-добър сервиз от китайски порцелан и не беше усетила колко късно е станало. Проктър й беше предложил да я закара, но тези дни тя предпочиташе да излиза по малко. Разходката в ранната вечер й влияеше добре, а и заради облагородяването на квартала през последните години беше започнало да й доставя удоволствие да излиза сама да пазарува в местния супермаркет. Но докато пресичаше кръглата автомобилна алея на „Ривърсайд Драйв“ № 891, насочвайки се към входа за прислугата в задната част на къщата, беше смаяна да види тъмна фигура да се крие в сенките близо до входната врата.

Първоначалната й инстинктивна реакция беше да вдигне тревога и да извика Проктър, докато не видя, че фигурата беше на момче. Имаше вид на безделник и беше мръсно, което би приписала на това, че е израснало в лондонския Ийст Енд като уличник. Когато тя се приближи, то излезе от сенките.

— Извинете госпожо – каза момчето, – това ли е жилището на господин… ъъъ… Пендъргаст? – Дори акцентът му беше кокни, както на всеки уличник от тази част на Лондон около черквата „Сейнт Мери ле Боу“.

Тя се спря пред него.

— Защо ти е да знаеш, млади човече?

— Защото ми платиха да му предам това. – И той извади един плик от задния си джоб. – А в къщата сякаш няма кой да отвори вратата.

Госпожа Траск помисли малко, после протегна ръка.

— Добре, ще се погрижа да го получи. А сега чупката.

Младежът й подаде писмото. След това с тръскане на глава си подреди перчема, обърна се и забърза надолу по автомобилната алея.

Госпожа Траск стоеше и го гледаше как изчезва сред градското оживление. Когато изчезна от погледа й, тя поклати глава и отново се запъти към задния вход на кухнята. Наистина, човек никога не знае какво да очаква, когато работи за такъв работодател като нейния.