Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Протегна се за лаптопа си, включи го, извади сигурния браузър „Тор“ и с негова помощ влезе в тъмната мрежа. Знаеше, че това е крайно необичайно начинание за висш служител на ФБР, но ако неговата електронна поща, телефон и текстови съобщения бяха в опасност, заплашена беше и историята на търсенията му в мрежата. Поне сега можеше да проведе непроследимо търсене.

Отне му малко време, за да открие, че „Кингс Парк“ е огромна, криволичеща психиатрична болница на северния бряг на Лонг Айлънд. Построена в края на XIX век, сега беше изоставена.

Свали карта на мястото и бързо се запозна с разположението й. Постройка 44 беше малък склад, използван за съхраняване на хранителните продукти за огромния комплекс.

След като запамети картата, Лонгстрийт затвори браузъра и бързо изключи компютъра. Защо в психиатричната клиника „Кингс Парк“? Но след като обмисли още малко въпроса, стигна да извода, че мястото е идеално за среща – извън границите на Ню Йорк Сити резултатността на тайното следене от страна на Нюйоркската полиция намаляваше. От една страна, мястото беше усамотено, а от друга, до него се стигаше лесно. А Постройка 44 без съмнение е била избрана заради достъпа до нея от Олд Рок Роуд, който разполовяваше болничния терен.

Оставаше да направи още едно нещо: да се свърже с Д’Агоста. Щеше да използва своя обикновен мобилен телефон. Едно–единствено обаждане за размяна на баналности. Прегледа списъка с контактите на сътрудници, намери името на лейтенанта и набра номера.

Макар да нямаше още шест и половина сутринта, от другата страна вдигнаха още след първото позвъняване, а гласът, който чу, съвсем не звучеше сънен.

— Да?

Лонгстрийт забеляза, че гласът не си каза името.

— Лейтенант?

— Да.

— Знаеш ли кой съм?

— Почти сигурен съм, че си онзи, който един наш общ познат нарича понякога Хъ.

— Точно така. Моля, отговаряй колкото може по-кратко. Той свърза ли се с теб?

— Да.

— Спомена ли мястото, където двамата с теб трябва да отидем?

— Не. Каза да очаквам твоето спешно и поверително обаждане.

— Чудесно. Ще се срещнем на обед пред твоята… ъъъ… месторабота.

— Добре.

— Строго поверително.

— Разбрах.

Лонгстрийт прекъсна връзката и остави телефона. Въпреки дългата си кариера в тайните операции не можа да потисне надигащото се вълнение. След години като командир на големи щурмови отряди малка тактическа операция като тази беше като връщане към корените. Този Пендъргаст винаги беше пълен с изненади. Беше се справил много добре със случая. Въпреки това участието на лейтенанта щеше да е от решаващо значение, ако ставаше дума за полицейски заговор.

Легна си отново. Не се надяваше, че ще заспи – това вече беше невъзможно, а че ще успее да си проясни съзнанието и да се съсредоточи върху задачата. Скоро щеше да стане обед и случаят да навлезе в своята заключителна фаза: задържането. Искрено се надяваше, че тази кошмарна серия от убийства най-сетне щеше да свърши.

Затвори очи, докато лъчите на изгряващото слънце озаряваха пердетата на спалнята.

Въоръженият надзирател водеше Брайс Хариман надолу по стерилните коридори на Манхатънския затворнически комплекс. След това го въведе в малка стая с маса, завинтена за пода, два стола, часовник и лампа на тавана. Последните два предмета бяха защитени със ситна метална мрежа. Прозорци липсваха, затова Брайс разбра само благодарение на часовника, че е девет без четвърт сутринта.

— Пристигнахме – каза надзирателят.

Хариман се поколеба, докато гледаше двамата мускулести типове с бръснати глави във временната килия, които го оглеждаха, все едно преценяваха парче превъзходен ростбиф.

— Хайде, вървете. – Надзирателят го побутна леко. Той влезе и вратата изтрака зад гърба му, а резето се плъзна на мястото си със звън. Хариман затътри крака и мина навътре, за да седне. Поне вече не носеше окови на краката, но пък оранжевият гащеризон беше корав и претриваше кожата му. Арестът, пътуването с патрулната до местния участък, чакането, обвинението и задържането заради присвояване, а след това потискащо краткото пътуване до затворническия комплекс само на няколко преки от криминалния съд. Всичко свърши преди още да беше успял да осъзнае какво се е случило. Беше като кошмар, от който не успяваше да се събуди.

Щом надзирателят си тръгна, един от двамата яки мъжаги се приближи и застана пред него.

Хариман, който не знаеше какво да прави, най-накрая вдигна глава.