Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Адвокатът кимна.

— Предполагам имате предвид текста, който не може да бъде открит във вашия телефон, нито пък някъде другаде.

— Все някъде трябва да го има.

— Съгласен съм. И точно в това е проблемът. Моят опит, а и без съмнение този на прокуратурата, казва, че текстовете не се самоизтриват. Че винаги някъде остава следа от тях.

Хариман се прегърби на стола си.

— Господин Грийнбаум, наех ви, за да ме защитавате, а не да каталогизирате лъжливите доказателства за вината ми.

— Първо, моля, наричайте ме Лени. Боя се, че ще работим дълго време заедно. – Той опря лакти на масата, наведе се към него и каза с глас, изпълнен със съчувствие: – Брайс, ще ви защитавам с все сили. Аз съм най-добрият в този занаят и вие точно затова ме наехте. Но не бива да си затваряме очите за фактите: районният прокурор разполага със съкрушителни доказателства. Ако настояваме да се явим пред съда, ще ви осъдят и ще ви обвинят в какво ли не. Единствената възможност, която стои пред вас – една и единствена – е да признаете.

— Да призная? Вие ме смятате за виновен, нали?

— Позволете ми да довърша. – Грийнбаум си пое дълбоко въздух. – Разговарях с районния прокурор и при подходящи обстоятелства той е готов да бъде снизходителен. Досието ви е чисто и досега сте водили почтен и законопослушен живот. В добавка сте известен журналист, който е служил на обществото със статиите си за скорошното убийство. В резултат на всичко това, той е готов да приеме случилото се за еднократно отклонение, макар и немаловажно. В края на краищата, да откраднеш пари от благотворителна фондация за болни от рак, създадена под предлога да се увековечи паметта на починала приятелка… – Гласът му заглъхна.

Хариман преглътна.

— Снизходителен? Колко?

— Това трябва да се реши. Ако ми дадете правомощия да преговарям. Факт е, че нито цент от прехвърлените пари не е бил похарчен, а и вие не избягахте от страната. Може да ви измъкна само с намерение за извършване на престъпление. Ако се признаете за виновен в това, бих казал, че ще минете с две години или най-много три.

С друго стенание Хариман отново захлупи глава в шепите си. Нямаше друга дума: това наистина беше кошмар. Кошмар, от който, както се виждаше, нямаше да се събуди цели две или три години.

На няколко километра северно от Манхатънския затворнически комплекс Марсдън Суоп стоеше до огромно платнище, простряно в средата на Голямата морава. Той чакаше, изпълнен със смесица от удовлетворение и смирение, когато хората започнаха да се изливат от пътеките и алеите, от горичките и близките булеварди и бавно, колебливо, сякаш усещаха сериозността на положението, да прекосяват голямата ливада и безмълвно да се събират около него. Неколцина минувачи, които в студения януарски ден бързаха по свои дела, забавяха ход, за да се вторачат в тази пъстра и разрастваща се тълпа. Но досега не бяха привлекли вниманието на властите.

Суоп знаеше, че посланието му е стигнало да различни групи – един представителен разрез на Америка, но и в най-смелите си очаквания не си беше представял колко разнообразни ще са. Всякакви възрасти, раси, вероизповедания и професии го заобикаляха във все по-нарастващ, но безмълвен кръг. Хора с делови костюми и меки шапки, смокинги, сарита, бейзболни екипи, кафтани. Хавайски ризи и цветовете на различни улични банди. И така до безкрай. Точно на това трескаво се беше надявал – че представителите на единия процент и останалите деветдесет и девет процента ще се обединят в своето всеобщо отхвърляне на богатството.

— Благодаря ти, Господи – прошепна си той. – Благодаря ти от сърце.

Вече беше време да запали кладата. Щеше да го направи бързо, така че

ченгетата да не успеят да се промъкнат през тълпата и да я угасят.

Той изпъна тяло, за да изглежда по-висок, застанал в средата на кръглата поляна, вече заобиколен с поклонници, подредени в дълбочина от пет до десет човека. С жест, който се надяваше да е едновременно драматичен и почтителен, хвърли наметката си и показа одеждата, която си беше изплел, усърдно работейки вечер: власеница от най- грубата вълна, която беше успял да намери на пазара. След това хвана платнището и го дръпна настрана, разкривайки големия бял X, който беше нарисувал със спрей върху тревата. До него стояха две туби с керосин.

— Приятели! – извика той. – Деца на Живия Бог! Събрахме се тук – бедни и богати – хора от цялата страна, с една-единствена цел: да се обединим в освобождението от луксозните и горделиви притежания, които са толкова омразни Богу, и от богатството, което Исус ясно заяви, че ще бъде пречка за влизане в рая. Нека сега тържествено се закълнем, че ще се освободим от тези клопки на алчността и ще пречистим сърцата си. Тук и сега, нека всеки от нас направи символично пожертвование за кладата на суетата, като символен знак на нашето обещание от днес насетне до края на дните си да водим прост живот!