Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

— Какво?

— Мястото е мое.

Хариман усърдно скочи на крака, а мъжът седна на стола. Два стола, трима мъже. Сгъваемо легло също нямаше. Да, денят щеше да е дълъг.

Докато седеше на пода, опрял гръб в стената, и слушаше скимтенето и ругатните на техните колеги затворници из целия блок с килии, грешките, които беше направил, преминаха пред очите му като в ням филм. Беше се оставил самоувереността, подсилена от скоропридобитата слава, да го заслепят, затова фатално подцени Антон Озмиян.

Първата му грешка, както изтъкна и самият Озмиян, беше подминаването на очевидния въпрос: защо изобщо Озмиян е набил свещеника? Защо не е имало последствия за него? Нападението е било толкова възмутително, и то пред очите на енориашите, че неговият репортерски инстинкт трябваше да сработи и да подаде сигнал за тревога.

Втората му грешка беше тактическа: показа статията на Озмиян, преди да я публикува. Така не само издаде своите намерения, но и даде време на магната да реагира. Докато си отправяше горчиви упреци, си спомни как помощницата на Озмиян се измъкна малко след началото на срещата и по-късно се върна, след като без съмнение беше задействала измамата. Бяха го задържали в кабинета, говорейки, докато капанът се е затварял. По времето, когато е излизал от сградата на „Дигитален потоп“ замаян от успеха, вече е бил ходещ мъртвец. Спомни си с нова вълна на безсилие и срам какво му беше казал Озмиян по-рано: Както може да си представите, нашата фирма разполага с множество чудесни програми и с тях беше организирана елегантна електронна кражба, чиито следи водят до вас. А вие нямате нужните познания и средства, за да се противопоставите. Оказа се точно така: при едно от малкото телефонни обаждания, които му разрешиха, той звънна на своя главен редактор и му разказа какво се е случило с него. Как му е бил скроен номер и как ще напише страхотна статия за Озмиян, в която всичко ще обясни. В отговор Петовски го нарече лъжец и му затвори.

Стори му се цяла вечност, а минаха само шест часа, когато двамата му съкилийници, които, слава богу, не му бяха обръщали внимание, бяха изведени от временната килия. Дойде и неговият ред. Един надзирател отключи килията и го поведе надолу по коридора до малко помещение със столове и маса. Каза му да седне и след малко се появи мъж в добре ушит костюм. Лъснатите му до блясък обувки поскърцваха, докато вървеше. Лицето му беше весело, почти херувимско. Това беше Ленард Грийнбаум – адвокатът, който Хариман беше наел. Не беше някой служебен защитник, а опитен и смъртоносен адвокат по наказателни дела – най-скъпият, който можа да си позволи, като се има предвид, че сега по-голямата част от активите му е замразена. Мъжът го поздрави с кимване, сложи голямата си кожена чанта на масата, седна срещу Хариман, отвори я, извади купчина листове и ги пръсна пред себе си.

— Господин Хариман, ще бъда кратък – каза той на репортера, докато преглеждаше документите, – защото в този момент няма какво толкова да се каже. Първо, лошата новина. Районният прокурор има непоклатимо дело срещу вас. Документалната следа беше прекалено лесна за установяване. Разполагат с документите за откриването на вашата сметка на Каймановите острови заедно с видеозапис как влизате в банката, документите за тайното прехвърляне на парите от разплащателната сметка на фондацията. Освен това имат доказателства, че сте се готвили вдругиден да напуснете страната, купувайки си еднопосочен билет до Лаос.

Това беше нещо ново за Хариман.

— Да избягам от страната? В Лаос?

— Да. Апартаментът ви е бил претърсен със съдебна заповед и всички документи и компютри са иззети. Господин Хариман, всичко е ясно като бял ден. Плюс електронният билет.

Гласът на Грийнбаум беше добил съжалителен, дори укорителен оттенък, сякаш се питаше защо Хариман е бил толкова тъп.

Журналистът изстена и хвана главата си с две ръце.

— Вижте, това е нагласено. Измислено, за да бъда изнуден. Озмиян го е създал от нищото. За него работят най-добрите хакери в света и те са организирали всичко! Разказах ви за срещите си с Озмиян и как ме заплаши. Сигурно има записи, че съм бил в сградата.

— Господин Озмиян не отрича, че сте били там, но твърди, че просто сте търсили още информация за неговата дъщеря, за да можете да напишете нова статия.

— Причини ми това, за да си отмъсти за онова, което написах за дъщеря му! Точно когато излизах от сградата, ми изпрати есемес, в който ми казваше какво е направил и защо!