Линкольн Чайлд - Ловецът на глави

Намери го седнал в библиотеката, вторачен в ниските пламъци на горящия в камината огън. На масичката до него имаше недокосната чаша зелен чай.

— Господин Пендъргаст – каза тя, застанала в рамката на вратата.

Агентът не отговори.

— Господин Пендъргаст – повтори тя малко по-високо.

Този път той се събуди от унеса си.

— Да, госпожо Траск? – отговори и се обърна към нея.

— Отвън намерих едно момче да чака. Каза, че никой не му отворил. Не чухте ли звънеца?

— Не.

— Каза, че му платили да ви донесе това писмо. – Тя се приближи, носейки мръсния сгънат плик на сребърен поднос. – Чудя се защо Проктър не е отворил вратата? – не успя да се сдържи икономката, защото не одобряваше волностите в държанието, които той си позволяваше понякога.

Пендъргаст погледна към писмото с изражение, което госпожа Траск не можа да разчете.

— Мисля, че не е отворил, защото звънецът не е звънял. Момчето ви е излъгало. А сега, моля, оставете го на масата.

Тя остави сребърния поднос до този с комплекта за чай.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Благодаря, госпожо Траск, засега не.

Пендъргаст не помръдна, докато тя излезе от библиотеката и стъпките й заглъхнаха надолу по коридора. Изчака още малко, докато целият замък отново не потъна в тишина. Но дори сега остана неподвижен, не направи нищо, освен да гледа плика, все едно е взривно устройство. Не беше сигурен какво е, но въпреки това имаше твърде силно предчувствие.

Най-накрая се наведе, вдигна го за единия ъгъл и го разгъна. На плика имаше напечатана на механична пишеща машина една-единствена дума: алойшъс. Той дълго гледа изписаната дума, а предчувствието му непрекъснато се усилваше. След това предпазливо разряза плика по тесния му ръб с един сгъваем нож, който държеше наблизо вместо нож за писма. Погледна вътре и видя единичен лист А4 и малка флашка. Плъзна листа на подноса и използва сгъваемия нож, за да го разгъне.

Написаната на пишеща машина бележка беше кратка:

Драги А. Пендъргаст,

Пише ви Ловеца на глави. Ендшпилът вече е на прага. Във флашката ще намерите кратък видеозапис, в който главните роли се изпълняват от лейтенант Д’Агоста и асоциираният директор Лонгстрийт, моите пленници. Откровено казано, те са примамката, за да ви доведа при мен за една специална вечер. Намирам се в Постройка 44 на изоставения психиатричен център „Кингс Парк“ на северния бряг на Лонг Айлънд. Елате сам. Не изпращайте полицията.

Не водете Проктър или когото и да било друг. Никому не казвайте. Не дойдете ли до 21:05, което означава след около петдесет и пет минути, ако съобщението ми е предадено както трябва, повече никога няма да видите един от вашите приятели жив.

Макар още да не знаете кой съм аз, сигурно сте научили доста за моя талант. Тъй като вие самият сте умен човек, ще направите разбор на положението, в което се намирате, и ще осъзнаете, че имате само един избор. Естествено, след като изгледате видеото, ще обмислите ситуацията и различни възможности за реакция. Но накрая ще разберете, че нямате друг избор, освен да дойдете тук сам. Така че не се бавете. Часовникът вече отброява времето.

И още едно изискване: донесете вашия „Лес Беър“ 1911, калибър .45 и резервен пълнител с капацитет осем патрона. И двата трябва да са напълно заредени. Погрижете се в патронника да има патрон, така че общо патроните да са седемнайсет. Това е жизненоважно!

Искрено ваш,

Пендъргаст прочете писмото два пъти. Взе флашката и я пъхна в порта на лаптопа. Вътре имаше само един файл. Той го кликна да се отвори.

Видеозаписът се събуди за живот: Д’Агоста и Лонгстрийт, вързани, със запушени усти, всеки оставен с една свободна ръка. Бяха се вторачили в камерата, челата им блестяха от пот, а със свободните си ръце държаха между тях двамата сутрешния брой на „Ню Йорк Таймс“. Видеото беше без звук. Фонът зад тях приличаше на част от изоставен склад. Двамата мъже бяха бити, ожулени и окървавени. Д’Агоста изглеждаше по-зле от Лонгстрийт. Записът беше дълъг само десет секунди, после започваше отново и отново в един кръг без начало и край.

Пендъргаст изгледа видеото още няколко пъти и отново прочете писмото, преди да върне и двете в плика и да го пъхне в джоба на сакото си. В продължение на три минути остана напълно неподвижен в библиотеката, с лице, окъпано от играещите пламъци на огъня в камината, преди да се изправи.

Ловеца на глави беше прав: просто нямаше друг изход, освен да се подчини.