Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Виола тихо се надигна и изтупа коленете си.

— Да. Аз бях.

— Съжалявам. Не исках да го изтърсвам така.

— Всъщност се радвам, че споменахте. По-добре да говорим направо и после просто да го забравим.

Нора усети, че бузите й са пламнали.

— Няма проблем, Нора, наистина. Дори мога да кажа, че това беше поредната причина да приема работата и да се върна в Ню Йорк.

— Наистина ли?

— За мен това е като да паднеш от кон – веднага трябва да се качиш пак, ако искаш да можеш да яздиш отново.

— Хубава гледна точка. – Нора замълча за момент. – Значи вие сте приятелката на агент Пендъргаст?

Сега беше ред на Виола Маскелене да поруменее.

— Може да се каже.

— Съпругът ми, Бил Смитбак, и аз добре се познаваме със специален агент Пендъргаст.

Египтоложката я изгледа с нов интерес.

— Така ли? Как се запознахте?

— Помагах му по един случай преди години. Ужасно съжалявам за това, което стана с него. – Тя пропусна да спомене за заниманията на мъжа си, които той настояваше да останат конфиденциални.

— Агент Пендъргаст е другият повод да се върна – каза Виола тихо. След това замълча.

След като приключиха с погребалната камера, преминаха към бърза проверка на страничните помещения. После Нора хвърли поглед на часовника си.

— Един. Какво ще кажете да хапнем? Ще останем тук до след полунощ, така че ще ни трябва гориво. Хайде, барът за скариди долу в кафенето наистина си заслужава да се разходиш до там.

При тези думи Виола се разведри.

— Води, Нора.

В гъстия мрак на килия 44 високо в изолационния блок на Херкмурския федерален затвор специален агент Алойзиъс Пендъргаст лежеше на тясното легло, очите му бяха отворени и се взираха в тавана. Тъмнината не беше пълна: острата светлина от ярко озарените дворове навън проникваше през единствения прозорец и образуваше непроменящ се правоъгълник върху стената. От съседната килия долиташе мекото трополене на Барабанчика, сега приглушено и замислено – едно печално адажио, което Пендъргаст намираше за необичайно полезно средство за концентрация.

И други звуци достигаха до чувствителните му уши: звънтене на стомана в стомана, далечен гърлен вик на гняв, стъпките на надзирателя по време на обиколката му. Огромният Херкмурски затвор почиваше, но не спеше – това бе един отделен свят със свои собствени правила, хранителни вериги, ритуали и обичаи.

Докато Пендъргаст лежеше, на срещуположната стена се появи трептяща зелена точка: лъч от лазер, насочван през прозореца от голямо разстояние. Точката бързо се стабилизира. После, след кратка пауза, започна да светва и угасва. Пендъргаст внимателно наблюдаваше, докато лъчът предаваше своето кодирано послание. Единственият знак, че го е разбрал, беше лекото ускоряване в дишането му към края на съобщението.

След това, толкова рязко, колкото се беше появила, точката изчезна. В здрачната килия едва доловимо прозвуча думата „Отлично“.

Пендъргаст затвори очи. Утре в два часа отново щеше да се срещне с бандата на Лакара „Счупените зъби“ в двор 4, а после – ако допуснем, че преживееше срещата – щеше да последва една дори по-важна задача.

Точно в момента трябваше да спи.

Като прилагаше една специална тайна форма на медитация, позната като Чонг Ран, Пендъргаст идентифицира и изолира болката в счупените си ребра. След това я изключи ребро след ребро. Съзнанието му се премести към превързаното му рамо, към прободната рана, към тъпото пулсиране в нарязаното и посинено лице. Малко по малко с помощта на хладна мисловна дисциплина той откриваше и потушаваше болката във всяка част от тялото си.

Тази дисциплина бе необходима. Чакаше го един изключителен ден, пълен с предизвикателства.

Старинното имение в стил Боз Ар на „Ривърсайд Драйв“ 891 можеше да се похвали с множество просторни салони, но нито един от тях не бе по-разкошен от обширната галерия, която прекосяваше цялото предно крило на втория етаж. Стената, гледаща към улицата, се състоеше от серия френски прозорци, запечатани и заковани. Във всеки край на залата сводести преддверия водеха към другите части на имението. Между двете врати, успоредно на вътрешната стена, се простираше непрекъсната поредица от маслени портрети в цял ръст. Галерията бе осветена приглушено от електрически свещници, които хвърляха трептящи отблясъци върху богато позлатените рамки. От невидими високоговорители звучеше музика за пиано: тежка, бравурна и с демонична сложност.