Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

Тя срещна очите му за миг, преди да ги отклони обратно към портрета.

— Заслужаваш да го знаеш – продължи той. – Защото в крайна сметка ти също си член на семейството – в някакъв смисъл.

Констанс поклати глава.

— Аз съм само повереница.

— За мен си повече от това – и още много отгоре.

Те се задържаха пред портрета на Огъстъс. За да наруши тишината, която заплашваше да стане неловка, Диоген произнесе:

— Какво ще кажеш за коктейла?

— Интересен е. Първоначално има една горчивина, която разцъфтява на небцето в… ами, в нещо напълно различно. Никога не съм опитвала подобно питие.

Тя погледна към Диоген за одобрение и той се усмихна.

— Продължавай.

Констанс отпи още една глътка.

— Усещам сладник и анасон, евкалипт, може би див копър – и нотки на още някаква съставка, която не мога да определя. – Тя разклати чашата. – Какво е?

Той се усмихна и отпи на свой ред.

— Абсент. Ръчно изстискан и дестилиран, най-качественият, който може да се намери. Доставям си го от Париж за собствена употреба. Леко разреден с вода и захар, по класическата рецепта. Ароматът, който не разпознаваш, е на туйон [6] Токсично органично съединение от групата на кетоните, съдържа се в множество растения и има действие, сходно с това на марихуаната. – Б.пр. .

Констанс изненадано загледа чашата.

— Абсент? Направен от бял пелин? Мислех, че производството му е незаконно.

— Не би следвало да ни е грижа за подобни дреболии. Абсентът е силен, събужда ума: което именно е причината великите творци – от Ван Гог през Моне, та до Хемингуей – да го превърнат в предпочитаното си питие.

Тя отпи нова, предпазлива глътка.

— Погледни тази течност, Констанс. Виждала ли си някога друга напитка с подобен чист, неразреден цвят? Вдигни я срещу светлината. То е като да съзерцаваш луната през безупречен смарагд.

Известно време тя остана неподвижна, сякаш търсеше отговори в зелените глъбини на ликьора. После приближи чашата до устните си, този път по-уверено.

— Как те кара да се чувстваш?

— Затоплена. Лека.

Продължиха бавната си разходка из галерията.

— Намирам за изключително – поде тя след известна пауза, – това, че Антоан е създал тукашния интериор като съвършено копие на фамилното имение в Ню Орлиънс. Чак до последния детайл – включително тези картини.

— Поръчал репродукциите при известен навремето художник. Работил с него в продължение на пет години, като възпроизвеждал лицата по памет и с помощта на няколко избледнели гравюри и рисунки.

— А останалата част на къщата?

— Почти идентична на оригинала, с изключение на подбора на книги в библиотеката. Но целта, за която предназначил помещенията на подземния етаж, била… уникална , най-меко казано. Нюорлиънското имение беше разположено доста под морското равнище, така че избите му попадаха на една дълбочина с оловните отлагания. Тук това не е необходимо. – Той отпи глътка. – След като брат ми се нанесе, станаха много промени. Това вече не е мястото, което чичо Антоан наричаше свой дом. Но всъщност ти самата знаеш това твърде добре.

Констанс не отвърна.

Достигнаха края на галерията, където ги чакаше дълго канапе, облечено в плюшено кадифе. Наблизо лежеше елегантна английска ловна чанта от „Джон Чапман“, в която Диоген бе донесъл бутилката абсент. Сега той грациозно се отпусна на канапето и направи знак на Констанс да стори същото.

Тя седна до него и остави чашата си на близкия поднос.

— А музиката? – запита тя и махна с ръка, сякаш да посочи трептящите тонове на пианото, които изпълваха въздуха.

— Ах, да. Това е Алкан, забравеният гений на деветнайсети век. Никога не ще чуеш друг по-разточителен, по-интелектуален, по-предизвикателен технически композитор – никога. Когато за пръв път свирили произведенията му – рядко събитие, впрочем, тъй като малцина музиканти са на нужното равнище – хората сметнали, че е вдъхновен от дявола. Дори и в наши дни музиката на Алкан провокира странно поведение у слушателите. На някои им се струва, че подушват дим; други се разтреперват или усещат слабост. Това, което слушаме, е неговата голяма соната „Четирите възрасти“. Запис на Хемлин, естествено – никога не съм срещал по-голяма виртуозност или по-внушителна техника на пръстите. – Той спря за миг и се заслуша напрегнато. – Този фугов пасаж, например: ако преброиш повторенията на октавите, ще установиш, че има повече части, отколкото са пръстите на пианиста! Знам, че ти, Констанс, ще го оцениш по начин, по който малцина биха могли.