Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Антоан никога не е бил особен ценител на музиката. Научих се да свиря на цигулка съвсем сама.

— В такъв случай можеш да усетиш интелектуалната и чувствената тежест на тази музика. Чуй само! И благодари на Бог, че най-великият музикант-философ е бил романтик, декадент – не някой самодоволен Моцарт с неговите измислени хлапашки интонации и предсказуеми хармонии.

Известно време Констанс слуша мълчаливо.

— Изглежда доста си се постарал да направиш тази среща приятна.

Диоген се засмя леко.

— И защо не? Сещам се за твърде малко развлечения, които да си заслужават повече от това да те направя щастлива.

— Като че ли си единственият, който мисли така – рече тя много тихо, след като бе помълчала.

Усмивката напусна лицето му

— Защо го казваш?

— Заради това, което съм.

— Ти си красива и изключително умна млада жена.

— Аз съм изрод.

Много бързо – и при все това с изключителна нежност – Диоген улови ръцете й.

— Не, Констанс – рече той меко, но настойчиво. – Нищо подобно. Не и за мен.

Тя се загледа настрани.

— Знаеш моята история.

— Да.

— Значи точно ти би разбрал най-добре от всички. Като си помислиш как съм живяла – защо съм живяла, тук, в тази къща, през всичките тези години… не го ли намираш странно? Отблъскващо? – Тя внезапно вдигна поглед към него, в очите й гореше странен пламък. – Аз съм една старица, заключена в тялото на млада жена. Кой въобще би ме поискал?

Диоген се наведе по-близо.

— Ти си получила дара на опита – но без да платиш ужасната дан на времето. Ти си млада и жизнена. Сега може и да го чувстваш като товар, но не е нужно да бъде така. Можеш да се освободиш, когато пожелаеш. Можеш да започнеш да живееш, където поискаш. Сега, ако поискаш.

Тя отново отклони поглед.

— Констанс, погледни ме. Никой не те разбира – освен мен. Ти представляваш безценна перла. Носиш цялата хубост и свежест на двайсетгодишна девойка, а в същото време притежаваш ум, утолявал цял един живот… не, няколко живота… изпълнени с интелектуална жажда. Но си достигнала точка, по-далеч, от която интелектът не може да те отведе. Ти си като неполивано зрънце. Остави своя разсъдък настрана и приеми другия, незаситения глад – гладът на сетивата ти. Семето копнее за вода – и само след като я получи ще поникне, ще се разлисти и ще цъфне.

Като отказваше да срещне очите му, Констанс буйно клатеше глава.

— Стоиш затворена тук, уединена и самотна като монахиня. Чела си хиляди книги, разсъждавала си много, имала си бляскави прозрения. Но не си живяла. Там, навън, се шири друг свят: вселена от цвят, вкус и допир. Констанс, ние ще я опознаем заедно. Не чувстваш ли дълбоката връзка помежду ни? Нека да ти покажа този свят, нека го пусна тук, при теб. Разкрий се пред мен, Констанс: аз съм този, който може да те спаси. Защото съм единственият човек, който действително те разбира. Точно както съм и единственият, който споделя болката ти.

В този момент Констанс рязко се опита да издърпа ръцете си. Те обаче останаха нежно, но здраво стиснати в тези на Диоген. Ала през кратката схватка ръкавът й се плъзна, оголвайки китката, и разкри няколко белега от порязване: белези, които не бяха зараснали напълно.

Когато видя, че тайната й е разбулена, тя замръзна, неспособна да помръдне и дори да диша.

Диоген сякаш също притихна. След което нежно пусна едната й ръка и нави маншета на ризата си. Върху кожата му се открояваше подобен белег – беше по-стар, но не можеше да се сбърка.

Констанс се взря в него и остро си пое въздух.

— Сега виждаш ли – прошепна той, – колко добре се разбираме? Истина е – ние си приличаме, толкова много си приличаме. Да, аз те разбирам. А ти, Констанс – ти разбираш мен.

Бавно, внимателно, той освободи и другата й ръка. Тя падна вдървено в скута й. Сега Диоген положи длани на раменете й и я обърна към себе си. Констанс не се възпротиви. Той ласкаво докосна бузата й, леко я погали. Дългите му фини пръсти бавно преминаха по устните й, последваха контура на брадичката и нежно я обхванаха. Той приближи лицето й към своето. Целуна я веднъж, съвсем леко, и после отново, по-настойчиво.

С въздишка, която можеше да е от облекчение или отчаяние, Констанс се отпусна в обятията му и го остави да я притисне към себе си.

Диоген умело промени положението си на канапето и я положи върху кадифените възглавнички. Бледата му ръка се плъзна към дантелената предница на роклята й, разкопчавайки едно по едно перлените копченца, изящните му пръсти преминаваха все по-надолу и постепенно разкриваха заобления силует на гърдите й под приглушената светлина. Приведен над нея, той промълви няколко стиха на италиански: