Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Дадох ясна заповед, Фекто. Ако не ви видя до деветдесет секунди, кълна се, че още утре ще се озовеш в Северна Дакота, на нощна смяна в Блек Рок.

— Но вие не…

Отговорът му бе заглушен от пращенето на статично електричество. Агентът бе затворил. Джери вдигна поглед към Бенджи, който, разбира се, бе чул целия разговор по собствената си радиостанция. Партньорът му се приближи като леко повдигна рамене.

— Не отговаряме пред това копеле – рече Джери. – Смяташ ли, че трябва да направим каквото казва?

— Готов ли си да поемеш риска? Дай да тръгваме.

Джери прибра радиостанцията с чувство на гадене в стомаха. Това беше убийство, явно и предумишлено. Но поне те нямаше да присъстват, когато се случеше – не можеха да ги обвинят за него, нали така?

Деветдесет секунди… Той се забърза и отключи металните врати. После се обърна и хвърли последен поглед към специалния затворник. Човекът продължаваше да си стои облегнат на оградата зад коша. Бандата на Почо вече започваше да затяга пръстена около него.

— Бог да му е на помощ – промърмори той на Бенджи, докато вратите се затваряха зад тях с дълбок кънтящ трясък.

„Джъги“ Очоа се шляеше из двора като зяпаше небето, оградата, баскетболното табло, събратята си наоколо. Очите му се спряха за миг върху масивния портал, който току-що се бе затворил. Двамата надзиратели се бяха чупирали. Ей така. Направо не можеше да повярва, че бяха довлекли „Албиноса“ пак – и че го бяха зарязали тук.

Ето го нещастника, висеше до оградата и студено отвръщаше на погледа му.

Очоа отново се огледа с дръпнатите си очи. Затворническите му инстинкти му казваха, че става нещо. Имаше някаква схема. Той знаеше, че и останалите го усещат. Нямаше нужда да си говорят; всеки знаеше какво става в главите на другите. Пазачите ненавиждаха Албиноса точно колкото и те. Някой от върхушката го искаше мъртъв.

Очоа нямаше търпение да услужи.

Изплю се на асфалта и го размаза с обувката си, а междувременно наблюдаваше как Боргес блъска топката с юмрук – веднъж, два пъти – докато бавно се приближава към коша. Боргес щеше да докопа Албиноса пръв, а Очоа знаеше, че на неговите действия може да се разчита. Щяха да имат достатъчно време да се погрижат за проблема, тихо и спокойно, така че обвиненията да не могат да паднат върху никой отделен. Е, да, нямаше да им се размине някой и друг месец в единични килии, щяха да си загубят привилегиите – но така или иначе всички бяха доживотници. А и този път получаваха разрешение. Каквито и да се окажеха последиците, нямаше да са особено тежки.

Той вдигна очи към кулата в далечината. Никой не гледаше към тях: пазачите наблюдаваха предимно външния периметър. Бездруго видимостта им към двор 4 беше ограничена.

Очоа се извърна към Албиноса и с известно смущение забеляза, че онзи продължава да го гледа. Е, какво пък. Нека гледа. След пет минути щеше да е мъртъв.

Джъги насочи вниманието си към тайфата. И те го даваха полека. Албиноса си беше боец, истински шибан боец, но този път щяха да са по-внимателни. Пък и нещастникът беше пребит – това щеше да го забави. Заедно щяха да го оправят.

Мъжете на Лакара продължаваха бавно да скъсяват дистанцията между себе си и жертвата, кръжаха като лешояди.

Боргес беше стигнал до триметровата линия. С добре отработено движение той запрати топката нагоре и тя влезе в коша, падайки право в ръцете на Албиноса, който внезапно пристъпи напред и я хвана с ловко движение.

Всички застанаха неподвижно, взрени в него. Онзи продължаваше да държи топката и отвръщаше на погледите им, а израненото му лице си оставаше напълно безизразно. Джъги изпита прилив на ярост пред откритото предизвикателство в очите на мъжа.

Огледа се през рамо. Все още нямаше и следа от надзирателите.

Боргес направи крачка и Албиноса му заговори бързо и полугласно, така че Джъги не успя да чуе думите. Тръгна към тях, а междувременно бръкна и напипа малкото острие, безопасно скрито в една допълнителна гънка на бельото му. Времето беше дошло: да наръга копелето и да приключи с тази история.

— Задръж, човече – провлачи Боргес, като махна на Очоа да почака. – Искам да чуя това.

— Кое?

— Знаеш, че това е нагласено – тъкмо казваше Албиноса. – Те искат да ме убиете. И вие сте наясно – всички вие. Но знаете ли причината?

Той огледа един по един свирепите мъже, които сега го бяха наобиколили.

— На кого му пука, по дяволите! – изръмжа Джъги, направи стъпка напред и приготви острието.