Линкольн Чайлд - Тайната на Сенеф

— Остави добро „наследство“ – рече тя. – Работата му по изложбата беше изключителна. Само че… знам, че звучи бездушно, но шоуто трябва да продължи.

— Предполагам – отвърна Виола. После сякаш възвърна част от доброто си настроение. – Чух, че светлинно-звуковото шоу било страшно ефектно.

— Вътре има кажи-речи всичко, дори говореща мумия.

Виола се разсмя.

— Звучи забавно!

Те тръгнаха нататък, а Нора сверяваше надписите с тези в тефтера си. Възползва се от възможността да разгледа Виола Маскелене по-внимателно, докато египтоложката се надвесваше над пълните с антики изложбени витрини.

Спряха се пред няколко канопи.

— Боя се, че този съд е от времената на XVIII династия – рече Виола, като посочи единия. – Не е точно от периода, от който са останалите предмети.

Нора се усмихна.

— Знам. Нямахме всичко, което ни бе нужно, за това малко разтеглихме времевия период. Ейдриън обясни, че дори по времената на фараоните при погребенията често са се слагали и антики.

— Съвсем вярно. Съжалявам, че повдигнах въпроса – малко съм педантична, що се отнася до детайлите.

— Точно от това имаме нужда.

Заобиколиха погребалната камера, Нора с тефтер в ръка, а Виола – разглеждайки експонатите.

— Можете ли да четете йероглифи? – попита Нора.

Другата жена кимна.

— Какво смятате за проклятието над вратата, онова до Окото на Хор?

Египтоложката се разсмя.

— Едно от най-гадните, които съм виждала.

— Сериозно? Мислех, че всичките са гадни.

— Напротив. Много египетски гробници дори не са защитени с проклятия. Не е имало нужда – всеки знаел, че да ограбиш гроба на фараона е равносилно на това да крадеш от самите богове.

— Тогава защо са изписали проклятие над този гроб?

— Допускам, че се дължи на факта, че за разлика от един фараон Сенеф не е бил бог. Може и да е имал нужда от допълнителната защита на прокобата. А тази рисунка на Амут… уау! – Виола потръпна. – И Гойя не би се справил по-добре.

Нора погледна към изображението и кимна мрачно.

— Чух, че доста се говори за това проклятие – рече египтоложката.

— Всичко тръгна от гардовeте. А сега слухът циркулира из целия музей. Няколко човека от поддръжката директно отказаха да влизат тук след определен час.

Заобиколиха една колона и видяха коленичила на каменния под жена в сиви дрехи, която остъргваше праха от една пукнатина и го слагаше в епруветка. На няколко крачки от нея мъж в бяла лабораторна престилка подреждаше някакви проби в портативна химическа лаборатория.

— Какво, за бога, прави тя? – прошепна Виола.

Нора за пръв път виждаше жената. Определено не й изглеждаше като музеен служител. Всъщност приличаше на ченге.

— Сега ще разберем. – Нора се приближи. – Здравейте. Аз съм Нора Кели, куратор на изложбата.

Жената се изправи.

— Сюзан Ломбарди от Службата за безопасност на работното място.

— Мога ли да попитам с какво се занимавате?

— Проверяваме дали съществува някаква опасност от околната среда – токсини, микроби, такива неща.

— Така ли? И защо е необходимо това?

Жената сви рамене.

— Знам само, че изискването дойде от НПУ. Спешна задача.

— Разбирам. Благодаря ви.

Нора се извърна, а жената продължи работата си.

— Странно е – каза Виола. – Да не би да подозират за някакво инфекциозно заболяване, чието огнище е самата гробница? Известно е, че в някои египетски гробници са оцелели древни вируси и гъбични спори.

— Възможно е. Учудвам се, че никой не ми е казал.

Но Виола вече гледаше в друга посока.

— О, вижте! Каква прелестна кутийка за мазила. По-хубава е от всичко, което съм виждала в Британския музей. – И тя се втурна към една голяма стъклена витрина, в която се виждаше предмет, изработен от бял алабастър и украсен с боя, на капака, на който бе изобразен клекнал лъв. – Боже, върху нея е нарисуван картуша на самия Тутмос. – И тя коленичи, за да разгледа кутийката по-внимателно.

У Виола Маскелене имаше някаква освежаваща спонтанност, дори бунтарство. Нора гледаше износените панталони, вехтата й прашна риза и липсата на всякакъв грим и се чудеше дали това ще е стандартната й музейна униформа. Изглеждаше като всичко друго, само не и нафукан британски археолог.

Виола… Виола Маскелене. Беше странно име, което й напомняше нещо… Дали Менцес я бе споменавал преди? Не, не беше Менцес… Някой друг…

И тогава най-внезапно тя си спомни.

— Вие бяхте отвлечена от крадеца на диаманти! – Думите изскочиха от устата й, преди да е имала време да помисли, и тя веднага се изчерви.